Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Почивах си отстрани, когато един як наглед черен пояс — приблизително на моята възраст и ръст, но най-малко десет кила по-тежък — ми кимна и посочи татамито, на което стоеше. Имаше дебели устни, прекалено малки за лицето му очи и ивици тъмна четина по бузите. Нещо в него моментално ме изпълни с неприязън. Може би грубият му жест, сякаш ме привикваше и трябваше да му се подчиня. Зачудих се какво иска. Рядко се случваше черен пояс да покани на спаринг бял — най-вероятно щеше да е досадно, пък и какво удоволствие има в това да победиш начинаещ? Дълго го гледах — мислех за него като за Свинските очички и оставих мисълта да се изпише на лицето ми, — после се приближих. Той направи едва забележим поклон и започна да се придвижва надясно.

Сблъскахме се и аз му приложих любимата си комбинация по онова време — коучи-гари, оучи-гари, осото-гари, следвани от оучи-гари и учи-мата, после тай-отоши и коварен ключ в изправена поза и накрая пак тай-отоши. Не постигнах нищо. Той беше силен, но виждах, че това е само част от проблема. Усещах, че използва по-богатия си опит, за да предвижда комбинациите ми, като в същото време незабележимо променя позата и хватките си, за да предотвратява атаките ми в мига преди да ги осъществя. Сегиз-тогиз презрително се подсмихваше на безплодните ми усилия. Започвах да се ядосвам и съответно да ставам небрежен.

Обикаляхме се един друг в посока, обратна на часовниковата стрелка, като всеки първо пристъпваше с десния крак. Стрелнах дясната си ръка, за да го хвана високо, но Свинските очички ме парира, вмъкна лявата си ръка от вътрешната страна на моята и се опита да ме хване за ръкава точно над лакътя. Това не ми хареса и аз се опитах да се дръпна назад. Още щом го направих, той атакува с дясната си ръка, хвана ме около яката и се отгласна с лявото си ходило високо във въздуха. Десният му крак се заби между рамото и шията ми. Противникът ми отметна глава назад и още преди да разбера какво прави, тежестта му ме повлече надолу. Свлякох се отгоре му с дясна ръка и глава, приклещени в неговата ножица. Притиснал гръб към татамито и повдигнал хълбоците си, той се вторачи в мен и грозното му лице се изкриви в усмивка. Напрегнах се да се измъкна и погледът ми случайно се плъзна по пейките. И тогава видях единия от гангстерите, които ме бяха нападнали в Юено, онзи, който беше избягал с чантата. Надвесен над парапета, той напрегнато ни наблюдаваше и също се усмихваше.

Преди да успея да осъзная всичко това. Свинските очички затегли дясната ми ръка през тялото си, като ме дърпаше напред и надолу с крака. Усетих, че левият му крак се плъзга към десния му глезен в ключ „четворка“ — санкаку-джиме или триъгълно пристягане. Имах чувството, че шията ми е стегната в менгеме, и всъщност си беше точно така. Опитах се да наклоня надолу дясното си коляно и да го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да облекча натиска, но той ме стягаше прекалено силно. В ушите ми ехтеше приглушен рев като от прибой. Знаех, че мозъкът ми не получава достатъчно кислород и след секунди ще изгубя съзнание. Потупах го по рамото със свободната си ръка — традиционният сигнал в джудото, че състезателят се предава.

Много хватки в джудото, особено ключове на ставите, са толкова опасни, че джудистът развива условен рефлекс към това потупване и моментално освобождава предалия се противник, вместо да рискува да му счупи ръката или да му извади рамото. Този рефлекс понякога е толкова силен, че джудистът, който се интересува от бойното приложение на джудото, а не само от спорта, трябва да вземе мерки, за да не реагира автоматично в реална бойна обстановка.

Само че Свинските очички не само не прекъсна ключа си в отговор на моето потупване, а дори го стегна още повече, като през цялото време се усмихваше. Обзе ме страх. Не можех да говоря, но пак го потупах със свободната си ръка, този път по-силно. Той ме погледна с напрегната, садистична усмивка и в този миг ме осени. Разбрах характера на връзката е онзи на пейките, как са ме открили, как планират да избягат, след като ме оставят на татамито… всичко това в момента нямаше значение и аз изобщо не се замислих за него. Имаше значение, че той е дошъл да ме убие, и изведнъж се оказа, че се боря за живота си.

Което означаваше, че и той се бори за своя живот. Само че не го знаеше. За разлика от мен.

Изместих левия си крак назад и отворих скъпоценно пространство между телата ни. Периферията на света вече посивяваше, чувах само рева в ушите си. Посегнах с лявата си ръка към тестисите му. Той веднага разбра и се размърда наляво-надясно, но трябваше да размени подвижността срещу здравината на ключа, а и не можеше да се отмести повече. Стиснах топките му през панталона, ала противникът ми се изплъзна. Сивотата се сгъстяваше, по краищата й вече плуваха черни петна. Повторно посегнах към целта си и той пак се измъкна. Вече не виждах нищо друго, освен сивота, която засенчваше всичко, даже заглушаваше рева в ушите ми. Събрах последните си сили, стрелнах дланта си напред и този път я последвах с тялото си, като го принудих още повече да повдигне таза си. С треперещите си пръсти напипах единия му тестис и се вкопчих в него. Светът се стопяваше и аз се разтварях в празнота, в която не съществуваше нищо друго, освен едно топче, озовало се някак си между пръстите ми, и необходимостта, последната, отчаяна аларма, надута от умиращия мозък, да смачкам това топче на пихтия.