Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Но ако Макгроу ме разкриеше, нещата нямаше да се свеждат само до издънка. Щях да се представя пред него като измамник. За издънката можеше да ме разкарат. Ала нямах представа какво ще се случи, ако ме хванат да лъжа, за да я прикрия. С едно бях наясно обаче: разкарването можеше да се окаже най-малкият ми проблем.

Всъщност ми оставаше само една възможност. Да се свържа с Макгроу и да му кажа всичко. В края на краищата не беше чак толкова сложно, нали? Не бях направил нищо лошо. Поне нищо, което да ми се налага да призная. Тъй де, какво щяха да направят, да ме убият ли?

Свързах се с Макгроу и той ми каза вечерта да го чакам в бар „Камия“ в Асакуса, един от най-старите квартали в града. Изборът на мястото ми се стори необичаен. Асакуса се намираше в източната част на Токио и освен с храмовия комплекс Сенсоджи и други подобни туристически атракции кварталът не привличаше особено чужденците, които предпочитаха по-космополитната атмосфера на западните райони.

След тренировката в „Кодокан“ потеглих на изток с мотора си, „Сузуки“ GT380J, модел 1972-ра, боядисан в яркочервено и кремаво — лукс; който не можех да си позволя, но въпреки това го бях купил. Обожавах го този мотор, обожавах всичко в него — начина, по който завиваше, ръмженето на двигателя, даже капризните му предавки. Бях го кръстил Танатос 6 6 Старогръцкият бог на смъртта. — Б.пр. . Доста грубо, като се замисля сега, но навремето името ми се струваше уместно след всичко, което бях правил през войната.

Когато подминах станция „Асакуса“, вече се мръкваше, в небето на запад се стопяваха последните розови нишки и вятърът правеше поносима жегата, която уличната настилка все още излъчваше. Заозъртах се, понеже не бях сигурен точно къде е заведението, и веднага видях една оживена бетонна сграда, на чийто покрив сияеше крещящо червен неонов надпис „Камия“.

Спрях, пресякох улицата и влязох в ярко осветено просторно помещение с шест големи общи маси и места за седемдесет-осемдесет души. Повечето тапицирани с изкуствена кожа дървени столове бяха заети и клиентелата като че ли се състоеше изключително от местни жители от работническата класа, достойни синове и дъщери на старо Токио, повечето на средна възраст или нагоре. Влажният въздух съдържаше равни части кислород, цигарен дим и миризма на наливна бира и между стените и ниския таван отекваха смях и шумни разговори.

Отне ми цяла минута да открия Макгроу. Той седеше с гръб към стената на една по-малка маса в нещо като ниша наляво от мен, единственото място в иначе откритото пространство, което предлагаше някакво уединение. Агентът беше единственият чужденец в заведението — висок възпълен американец, около четирийсет и пет годишен, с вече прошарена кестенява коса. Не можеше да се каже, че не се набива на очи, особено по онова време, когато в Токио нямаше много чужденци, и реших, че е избрал това отдалечено място, за да ограничи вероятността да ни види заедно някой от значение. Когато го забелязах, той вече ме наблюдаваше и ми махна.

Настаних се срещу него. Още по онова време не се чувствах комфортно, седнал с гръб, към каквото и да е друго, освен стена, обаче Макгроу не ми беше оставил друг избор.

— Отдавна ли сте тук? — попитах.

Той сви рамене.

— Не обичам да карам хората да ме чакат.

Макгроу ми изглеждаше човек, който, без да му мигне окото ще накара и папата да го чака, затова отговорът му ме учуди. Забелязах по дървената маса кръгли мокри следи — прекалено много и прекалено нагъсто, за да са от полупразната чаша, която в момента бе пред него. Дали беше тук толкова отдавна, че да е изпил няколко бири? Усещах, че е така. И веднага се зарадвах, че тази многозначителна подробност не ми е убягнала. Знаех, че трябва да усъвършенствам тъкмо това умение — и може би вече работех по въпроса. Но защо беше дошъл толкова рано? За да заеме тактическа позиция, така реших. И изобщо, за да се застрахова. Ако някой ти готви засада, трябва да го изпревариш. В града важи същият принцип като в джунглата.

Освен, естествено, ако засадата не устройваш самият ти. Това също изисква да подраниш. Само че аз бях почти убеден, че тактиката на Макгроу е по-скоро защитна, отколкото нападателна. Още не бях развил параноята — или пък я наречете благоразумие, ако щете, — която идва с опита.

— Бира? — предложи ми той.

— Да.

Макгроу даде знак на келнерката да донесе две и ме погледна.

— Какво ти е на лицето? Изглеждаш по-зле от обикновено.