Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Някой ме блъсна по рамото толкова силно, че разлях сока. Обърнах се. Един „чинпира“, нископоставен гангстер от якудза, ме зяпаше свирепо. Навитите ръкави на черната му риза разкриваха мускули на тежкоатлет.

— Ои, коряа, доко мите аруитонен, коно бокега! — изсумтя той. „Ей, тъпанар, внимавай къде вървиш!“

Ако същото се случеше днес, щях да се извиня, независимо чия е вината, и в същото време да отстъпя назад, леко да извъртя тяло настрани, за да представлявам мишена с по-малка площ, и да вдигна ръце с длани напред в привидно умиротворителен, но всъщност тактически сигурен жест. Гласът, позата и поведението ми щяха да дадат на агресора да разбере, че всъщност има късмет, че съм разумен човек, без да изразяват предизвикателство, обида и враждебност — нищо друго, освен очевидно уважение и възможност за него да продължи пътя си с ненакърнено достойнство. Щях да направя всичко това, като внимателно следя какво се случва наоколо и нито за миг не допускам, че агресорът е сам. Ако се окажеше прекалено тъп, за да схване намека, щях да действам внезапно и решително — без предупреждение, позиране и постепенно ескалиране на напрежението. И щях да напусна мястото в момента, в който неутрализирам заплахата, с наведена глава и като избягвам очите на потенциалните свидетели.

Само че това щеше да е днес. По онова време идвах направо от бойното поле, бях отровен от тестостерон и изпълнен със зачатъчно негодувание към света. След нещата, които бях видял, направил и преживял, нямах намерение да преглъщам обиди от никого, най-малко от някакъв уличен гангстер, който си мисли, че може да ме уплаши с грубиянското си ръмжене.

Затова, вместо да постъпя разумно, пристъпих към него и му отговорих:

— Урусеи на, омае косо киоцукеро йо! — В свободен превод: „Върви на майната си, скапаняк такъв!“.

Якият чинпира присви очи, разду ноздри и изрева:

— Ои!

Помислих, че крещи на мен, но в следващия миг зърнах движение на входа на залата за пачинко зад него — две негови приятелчета, подобно изтупани и също такива здравеняци, се приближиха и злобно се вторачиха в мен.

Трима срещу един, при това всичките по-едри и яки. Първият вдигна дясната си ръка и понечи да забие показалец в гърдите ми. Явно си мислеше, че ще си плюя на петите, понеже иначе ще ми видят сметката за нула време. Аз обаче вече бях превключил на боен режим.

Навремето мускулната ми памет се основаваше на борбата, не на джудото. Парирах дясната му ръка с моята лява, хванах го под трицепса с дясната, преметнах ръката му през себе си и в същото време се прикрих зад него — кръгово притегляне, любимата ми техника на тепиха в гимназията. Той се опита да се отскубне, но аз приклещих дясната му ръка отстрани на тялото му, дланите ми обхванаха кръста му, извъртяхме се и се озовахме с лице срещу другарчетата му, които вече настъпваха към нас.

Следващите ми действия се дължаха единствено на глупав рефлекс. Приклекнах, вмъкнах тежестта си под него, рязко се надигнах и извих гръб назад в суплекс, друга хватка от борбата, която ми беше служила успешно в тийнейджърските състезания. Тялото на гангстера се преметна над мен като последния вагон от излязло от релсите увеселително влакче. Едната му ръка продължаваше да е прикована отстрани, другата отчаяно се размахваше във въздуха. С периферното си зрение видях света да прелита покрай мен, земята светкавично се приближи и по ръцете ми премина нещо като ударна вълна от сблъсъка на тила на противника ми с паважа. Чух черепа му да се разцепва и след миг се разнесе друго изхрущяване — коленете му се фраснаха в земята, тъй като краката му бяха продължили по инерция полета си над и зад разбитата му глава.

Претърколих се настрани и скочих на крака в момента, в който другите двама стигнаха до мен. Може би щях да успея да избягам, обаче комплектът ми за близък бой още не включваше техниката „зашемети и дим да те няма“. Автоматичният ми режим се свеждаше до постоянна атака. Затова се насочих към онзи вдясно, здравеняк, грозен като готически водоливник, и пътьом понесох удар по скулата, докато се опитвах да се докопам до очите му. Вторият посегна към мен, хвана чантата и ме затегли към себе си. Завъртях се към него, проврях ръка между ремъка и тялото си и се наведох напред. Чантата се изхлузи и той политна назад. Водоливника се хвърли върху гърба ми. Опитах се да го отхвърля, ала изгубих равновесие. Двамата се строполихме, но аз се бях извъртял и успях да забия лакът в ребрата му, тъй че той пое удара почти изцяло. Изпълзях отгоре му, понеже още не бях достатъчно опитен да разбирам колко е важно да се измъкнеш на безопасно разстояние, когато нападателите са или може да са повече от един, сграбчих главата му и забих палци в очите му. Грозникът изкрещя и размаха ръце. Аз също закрещях, превърнал се в машина за сеене на гибел, и натиснах още по-силно, като се мъчех да пробия очите му с пръсти и да стигна до мозъка му. В този момент отново се появи неговото приятелче и ме нападна с юмруци. Извадих късмет, че нямаше нож или метална тръба. Пуснах Водоливника и насочих вниманието си към по-непосредствения проблем. Каквото и да бе видял в изражението ми, онзи реши, че няма желание да участва, завъртя се кръгом и офейка. За малко да го подгоня — много по-лесно е да включиш, отколкото да изключиш бойния режим, — но някак си успях да се овладея и се огледах. Около нас се бяха събрали хора, злокобно тихи сред шумотевицата на Юено. Първият чинпира лежеше неподвижно, а вторият се гърчеше на земята и пищеше, стиснал лицето си с ръце. „Мамка му!“ Инстинктивно забих поглед в паважа и си проправих път между зяпачите.