Барри Эйслер - Рейн-сан - Гробище за спомени

Потеглих с рев на двигателя и с едно-единствено желание — да се отдалеча от апартамента и изобщо от всяко място, където може да ме очаква засада. Заваля, но не ме интересуваше — и без това бях вир-вода от пот. Градът прелиташе покрай мен като мокра сива мъгла: автомобилни чистачки, чадъри и капещи надлези и стрехи, фини капчици, неподвижно увиснали пред фара на Танатос.

След като изминах известно разстояние, започнах да си отдъхвам и се замислих. Инстинктът ми подсказваше, че сблъсъкът с тримата чинпира в Юено е бил случаен. Ако продължаваха да ме преследват, най-вероятно искаха да отмъстят за резултата от първата среща. Но пък как ме бяха открили?

Опитах се да разсъждавам хладнокръвно. Те бяха видели как уверено и решително повалям първия с онзи суплекс. Може да не бяха познали хватката, но аз явно тренирах някакъв боен спорт, при това си ме биваше. Ако търсиш в Токио някой, който тренира боен спорт, откъде ще започнеш? Човек няма как да е сигурен, естествено, обаче като няма за какво друго да се хване, може да провери клубовете по джудо. И първият ще е „Кодокан“, защото е най-големият и най-известният.

Анализирах тази хипотеза и не намерих в нея нищо неправилно. Да, имаше логика. Малко находчивост, малко усърдие и малко късмет… и хоп — ето ме. Сигурно си бяха мислили, че нямат голям шанс. Трябваше да са били на седмото небе, че се е получило.

Е, не се получи така, както са се надявали. Обаче малко оставаше, по дяволите. Онзи тип в дайдоджото искаше да ме убие — бях го видял в свинските му очички. Тогава какви бяха тези типове? Имаха достатъчно време и хора, за да започнат да проверяват клубовете по джудо в Токио, въпреки малкия шанс. Бяха достатъчно мотивирани да ми отмъстят, за да вложат това време и тези хора. И разполагаха поне с един човек, готов да убие някого на обществено място пред двеста свидетели само защото са му наредили.

Имаше само едно логично обяснение — че тримата в Юено не са обикновени улични гангстери. Връзките им отиваха по-нависоко, отколкото бях предполагал. Един от тях или даже всичките можеше да са членове на някой клан на якудза. Може да бях ядосал не когото трябва.

Ама наистина не когото трябва.

Кимнах, както се носех на Танатос, доволен, че съм стигнал до вярното заключение. Едва по-късно щях да науча колко е опасно да си позволиш да те изкуши първата примамлива теория. Ако не продължиш да търсиш алтернативи, може да се задоволиш само с част от истината и да предприемеш действия въз основа на нея. А част от истината, както съвсем скоро щях да установя, може да е по-опасна от лъжа.

Ако проблемът беше якудза, какво трябваше да е решението? Макгроу можеше да ми помогне. Най-малкото щеше да има достъп до информация, с каквато аз не разполагах. Ала нямах представа как ще постъпи той, ако научи, че положението ми е по-напечено. Сигурно просто щеше да ми бие шута. По дяволите, не исках да поемам такъв риск. По-добре да си кротувам и да чакам да се свърже с мен — беше ми казал, че ще се обади веднага щом научи нещо за случилото се в Юено.

Ама пък, мамка му, ако се забавех да му съобщя за последния проблем, той щеше да заключи — и щеше да е прав, — че крия от него. Това нямаше да му хареса.

Не беше лесно, но реших да не го търся. По-добре да моля за прошка, отколкото да искам разрешение. Така или иначе, щях да му дам един ден, а на себе си — една нощ и да се наспя прели да премисля нещата на свежа глава.

Да се наспя. Къде щях да нощувам, по дяволите? На хотел най-вероятно. Само че не от големите — първо, защото не можех да си позволя цената, и второ, защото не исках да си имам работа с рецепционисти и изобщо, с каквито и да е проверки.

Вниманието ми привлече една табела и установих, че се движа към Угуисудани, Долината на славеите, макар че даже някога да бяха живели там, славеите отдавна се бяха отправили към по-здравословни места. Районът беше злополучно известен със своите проститутки, много от които от „зрелия“ тип, и с тамошните „хотели за любов“. Те бяха по-малки и както предполага името им, подслоняваха любовни двойки, търсещи място за час или най-много за една нощ. Хотелите за любов бяха дискретни. Нещо повече, те бяха навсякъде. Всеки ден, а понякога и всеки час през тях минаваха десетки хиляди хора. Да откриеш човек, който всяка нощ се мести от един хотел в друг, щеше да е игра на „тука има, тука няма“, непосилна даже за якудза.

Оставих Танатос на паркинг, претъпкан с велосипеди и мото скутери, и тръгнах по пътя, който минаваше успоредно на железопътната линия. Вечерта продължаваше да е топла и вече не валеше, но дрехите ми бяха мокри и почти треперех от студ. Взех си бенто 8 8 Кутия с храна, широко разпространена традиция в Япония. — Б.пр. от уличен търговец и влязох в лабиринт от лъкатушещи улички, осветени с ярки неонови реклами на заведения като „Котенцето“, „Пещерата на Аладин“ и „Казанова“, някои с гипсови купидончета пред входа, други със светещи фонтани, кое от кое по-пищно. Из района се шляеха проститутки, облечени да задоволят всяка фантазия — скромна ученичка, нагла курва, изтупана в кожа доминатрикс, — които ме измерваха с поглед, опитваха се да срещнат очите ми и забравяха за мен в мига, в който не успяваха да го постигнат.