Бари Айслър: Рейн-Сан: Заложник на съдбата

Само че се появиха — на другата вечер. И този път останаха съвсем за кратко, сигурно само колкото да хвърлят едно око на точките на джудистите и да се уверят в присъствието на интересуващия ги обект. Ако не бях наблюдавал често и незабелязано пейките, изобщо щях да пропусна идването им.

Продължих тренировката си до осем и после взех душ, както обикновено. Не исках да върша нищо необичайно, нищо, което би могло да наведе някого на мисълта, че съм видял нещо и се подготвям за него. Но се подготвях и докато планът се избистряше в ума ми и адреналинът се разливаше по тялото ми, и докато присъствието на опасността и увереността как ще се справя с нея ме изпълваха с ужасяваща, позната яснота, трябваше да призная пред себе си, че съм се готвил през целия си живот и че каквито и периоди на спокойствие да съм си позволявал, те не са били по-смислени и съществени от сънища. Само подготовката беше действителна — подготовката и целта, до чието постигане тя винаги водеше.

Бен Тревън и Даниел Ларисън седяха на високи столове без облегалки до витрината на кафене от веригата „Даутър Кофи“, на петдесетина метра южно от „Кодокан“ на Хакусан-дори, пиеха кафе и чакаха завръщането на двамата наемници. Тревън искаше да иде с тях, за да види лично човека, когото само допреди седмица смяташе за мит, обаче Ларисън заяви, че двама са предостатъчно, и имаше право. Тревън се ядосваше, че колегата му с естествена лекота се е наложил като главен в екипа, но в същото време трябваше да признае, че на десет години по-възрастния, четирийсет и пет годишен Ларисън му стиска повече и е оцелял въпреки сериозните си противници. Успокояваше се, че ако си трае, може да научи нещо, и се надяваше да е така. Но след десет години в Службата за разузнавателна поддръжка, секретен клон на военното Съвместно командване на силите за специални операции, нарочно носещ това банално име, той не беше свикнал да се натъква на хора, които се държат като негови началници, нито пък смяташе, че имат основание да го правят.

Тревън седеше с лице към „Кодокан“ и първи видя приближаването на наемниците, които познаваше като Бекли и Кричмън. Той леко кимна.

— Ето ги.

Ларисън беше инструктирал всички да използват джиесемите си колкото може по-малко и да ги държат изключени и с извадени батерии, освен през предварително уговорени интервали от време. Всички устройства бяха взети под наем, разбира се, при това под фалшива самоличност, но максималната безопасност изискваше многопластовост. В резултат на небрежната употреба на мобилни телефони при отвличането на Абу Омар в Милано, италиански съдия беше издал заповеди за арест на неколцина служители на ЦРУ, включително шефа на миланското бюро, и Тревън смяташе, че Ларисън прилага уроците от онази операция. И все пак сегашните предпазни мерки му се струваха прекалени — в края на краищата не бяха тук, за да убият или отвлекат Рейн, а само да установят контакт с него. От друга страна, също като пращането само на двамата наемници в „Кодокан“, малко повече предпазливост нямаше да навреди.

Наемниците влязоха и останаха прави, за да са с лице към Тревън и Ларисън и в същото време да наблюдават улицата. В този квартал имаше много чужденци, но Тревън знаеше, че въпреки това всички се отличават. Неговите зелени очи и руса коса винаги бяха представлявали известен недостатък от гледна точка на незабелязаното наблюдение, естествено, ала той предполагаше, че за средния японец тези особености не го отличават особено от Ларисън с неговата тъмна коса и мургава кожа, нито пък от който и да е бял чужденец. Местните жители обаче щяха да забележат и запомнят ръста на четиримата. Тревън, борец тежка категория в гимназията и футболен защитник в „Станфорд“ преди да напусне университета, всъщност беше най-дребният в групата. Ларисън явно вдигаше тежести и ако можеше да се вярва на Хорт, може би вземаше и стероиди. А наемниците почти можеха да минат за професионални борци. Тревън се зачуди дали Хорт не ги е избрал с надеждата Рейн да се уплаши от ръста им, когато установят връзка. Съмняваше се, че това ще окаже влияние. Ръстът имаше значение само при честна борба, а ако се съдеше по нещата, които знаеше за този човек, той беше прекалено хитър, за да допусне борбата да е честна.

— Там е — съобщи мъжът на име Бекли. — Тренира, точно като снощи.

Ларисън кимна.

— Може би вече трябва да прекъснем — тихо каза той с дрезгавия си глас. — Две вечери подред, сигурно ви е забелязал. Ще поемем ние с Тревън.