Бари Айслър: Рейн-Сан: Заложник на съдбата

Подминах го и се заспусках по стълбището на метростанция „Касуга“, като държах главата си наведена, за да скрия лицето си от охранителната камера на тавана. Стъпките ми отекваха между бетонните стени. Обикновено смятах камерите за пречка, ако не и направо за опасност, в момента обаче тяхното присъствие ми действаше успокоително. Никой не иска да извърши убийство в токийския метрополитен, където броят на охранителните видеокамери може да засрами собствениците на всяко ласвегаско казино. В миналото камерите никога не са представлявали особен проблем за мен, но пък и моят специалитет винаги е била привидно естествената смърт — едно от предимствата на която е фактът, че после никой не проверява записите от камерите, за да разбере какво се е случило. Агентите на Мосад, които очистиха представителя на Хамас в Дубай например, най-вероятно са възнамерявали да инсценират инфаркт и затова не са се крили от камерите в хотела и на летището, които са ги заснели. Обаче се издъниха и очевидното убийство доведе до провеждане на следствие. Тогава се зачудих защо не са се обърнали към мен. Дилайла може да им е казала, че съм напуснал бранша. Горчиво се усмихнах при тая мисъл и спомена и продължих да се спускам по стълбището.

Завих зад ъгъла към станцията и там ме чакаше вторият — стоеше под флуоресцентните лампи пред билетните автомати и зяпаше картата на стената като някакъв грамадански суперзаблуден турист. „Касуга“ не е централна станция и наоколо общо взето пустееше — само един оцъклен контрольор в кабинката, който не изглеждаше по-разумен от саксийно растение, и две гимназистчета, които упражняваха английския си в опит да помогнат на моя нов приятел да открие каквото там търсеше. Пътьом го чух да изсумтява, че щял да се оправи, и почти изпитах съчувствие към него — винаги е кофти да те заговори цивилен, когато се преструваш на невидим. Пъхнах картата си в автомата и излязох на перона.

Бавно закрачих напред между мръсните релси вдясно под мен и лъскавите бели плочки на стената вляво. Подминах неколцина местни жители — момиче с боядисана в чаен цвят коса и крещящ грим, което пишеше есемес на телефона си, чиновник, разсеяно упражняващ замаха си за голф, двама души, които познавах от „Кодокан“ — но никой не задейства радара ми. Когато изминах около две трети от пътя до края, спрях с гръб към стената, ала освен бръмченето на един климатик, на перона цареше тишина. Някъде от тунела вляво долавях шум от капеща вода.

Можех да се озърна назад, обаче така само щях да се уверя в нещо, което и без това знаех: те бяха там. Стояха на разстояние и когато пристигнеше мотрисата, щяха да се качат през два-три вагона от мен. На всяка спирка щяха да проверяват през плъзгащата се врата кога ще сляза и да тръгнат подире ми. Щом стигнехме до място, което намереха за достатъчно тъмно, уединено и изобщо подходящо за техните планове, щяха да свършат, за каквото там са дошли и да си отидат.

Само че тъмните, уединените и изобщо подходящите места имат една особеност. Подобно на трасиращите патрони, те могат да облагодетелстват и двете страни.

Долових далечен грохот, приближаващ се от тунела вдясно, и един глас съобщи по аудиоуредбата за пристигането на мотрисата за „Мегуро“. Грохотът се усили. Хвърлих поглед надясно и зърнах двамата великани, притиснати към стената приблизително в средата на перона — мястото, което най-вероятно нямаше да забележа, ако погледна към приближаващата се мотриса. Не прекалено близо, за да ме подплашат, нито толкова далече, че да попаднат в обсега на периферното ми зрение. Не знаех с кого си имам работа, дислоцирането им обаче говореше за известен опит.

Лесно можех да им се измъкна. Едва ли познаваха града и определено нямаше как да го познават толкова добре, колкото мен. Само че не виждах смисъл. Много отдавна, при други обстоятелства, един човек, когото смятах за опасен, ми каза, че следващия път щом ме видел, щял да ме убие. Приех думите му буквално и му попречих да изпълни обещанието си. Сега беше същото. Щом тия двамата искаха да се срещнат с мен, щяхме да приключим със срещата още тази вечер. Нямах намерение да прекарам остатъка от дните си в озъртане през рамо, питайки се кога пак ще се появят. Нито пък възнамерявах да търся възможност любезно да ги попитам за характера на техния интерес. Когато цял живот си бил в предишния ми занаят и когато две такива грамади изникнат на единственото място, което е известно, че посещаваш, и започнат да те следят, значи е дошло време да допуснеш най-лошото и да предприемеш съответните действия.