Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

По време на тренировките пейките обикновено пустеят, макар че не е необичайно да видиш тук-там насядали неколцина души, които наблюдават упражняващите се долу: студентка, която чака своя приятел, родител, който се чуди дали да запише детето си, любител на бойните изкуства, дошъл на поклонение в родното място на модерното джудо. Затова една вечер не се обезпокоих особено при вида на двама извънредно едри бели мъже, провесили мускулести ръце през перилата и наведени напред като лешояди, кацнали на телефонна жица. Регистрирах ги така, както инстинктивно регистрирам всичко неуместно в обстановката, без да давам знак, че съм ги забелязал и че особено ме интересуват, и продължих рандорито със случайния партньор, с когото тренирах, набит хлапак от гостуващ студентски отбор, на когото още не бях дал да отбележи точка срещу мен.

Бях достигнал до такова равнище, че най-често съумявах да предвидя атаката на противника в мига преди той да я осъществи, незабележимо да променя позата си и да осуетя плана му, без съперникът ми да узнае защо се е провалил. След известно време той обикновено се опитваше да пробие защитата ми, да ме събори със сила или да приложи някаква хватка и тогава, в зависимост от настроението си, можех да го поваля. Друг път се задоволявах само да правя блок след блок и да предотвратявам битки, вместо да ги водя. Подход, съвсем различен от по-младите ми години в „Кодокан“, когато стилът ми по-скоро се отличаваше с агресивно перчене, отколкото с елегантна ефикасност. Като дете на баща японец и майка американка, понякога се държах много предизвикателно. Видът ми винаги е бил достатъчно японски, в Япония обаче външният вид няма почти нищо общо с предразсъдъците. Всъщност японското общество е настроено най-враждебно към етническите корейци и буракумин — потомци на кожари — както и към всички други, които крият своята нечистокръвност зад привидно японските си лица. Естествено, вече отдавна съм изживял младежките си години. В последно време тъмната ми коса все повече сивее и вече не копнея за родина, която да ме приеме в обятията си. Отне ми време, но се научих да не се намесвам в онези конфликти, които по-рано винаги съм губил.

По ръста, късо подстриганата коса и очилата с извити рамки, напоследък любими на специалните части и техните колеги от частния сектор, определих непознатите като военни, може би на служба, може би бивши. Това само по себе си не означаваше нищо: „Кодокан“ е много популярен сред американските войници, морски пехотинци и служещи във военновъздушните сили тук. Много от тях идват да гледат и даже да тренират. И все пак предпочитам да допусна най-лошото, особено ако това няма да ми струва нищо. Оставих студентчето да ме повали с тай отоши , хватката, която се опитваше да ми приложи цяла вечер, явно негов коронен номер. Да накарам другите да ме подценяват, беше умение, което в предишната ми работа трябваше да култивирам у себе си. Може да бях напуснал оня живот, но не бях изгубил навика.

Когато си тръгвах онази вечер, внимавах повече от обикновено. Огледах местата, които щях да завардя, ако исках да пипна някого — зад бетонните стълбове от двете страни на входа откъм Хакусан-дори; паркираните коли покрай оживената осемлентова улица; входът на метростанция „Митасен“ наляво. Видях само хора, прибиращи се от работа, облечени във взаимозаменяеми тъмни костюми, провиснали и смачкани от вонящата на дизел влага. Ала потните им лица изглеждаха облекчени от перспективата да прекарат няколко неангажиращи часа вкъщи, преди напрежението в службата на другия ден. Подминаха ме няколко скутера, воят на двутактовите им двигатели заглъхна в далечината, мотоциклетистите не носеха цели каски, каквито предпочитат убийците с мотори, и нито намалиха скоростта, нито ми обърнаха внимание. Една жена с колело ме заобиколи на тротоара — в кошницата на кормилото седеше пълнобузест малчуган, протегнал свитите си юмручета не знам към какво. Никой не ми се стори не на място и не забелязах нито следа от военните. Ако не се появяха пак, щях да категоризирам еднократното им присъствие като маловажно.