Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Тъй че Хорт, естествено, им нямаше доверие. Не можеше да се каже, че действат под принуда, обаче не действаха и по убеждение. Ларисън навярно искаше да си отмъсти и да си върне диамантите. А Тревън беше помъдрял достатъчно, за да види конците, с които го манипулира Хорт, и да осъзнае, че трябва да измисли как да ги скъса. Ставаше дума например за дребния проблем с едни злополучни записи от охранителна камера, които можеха да замесят Тревън в убийството на известен член на правителството. Нищо, че убиецът беше агент от ЦРУ и Тревън нямаше нищо общо със смъртта на човека. Хорт и ЦРУ пазеха записите и можеха да ги използват, ако Тревън станеше непослушен. Ето защо засега цялата ситуация му напомняше за нестабилен брак по сметка — постоянно меняща се лоялност и противоречиви мотиви. Хорт изобщо нямаше да ги прати, ако не разполагаше с начин да ги следи, и при тези обстоятелства нареждането на Ларисън да не забравя за кого всъщност работят Бекли и Кричмън му се струваше излишно, даже малко обидно. Партньорът му може би просто се дразнеше от факта, че на наемниците явно хич не им пука какво според него е в правомощията му. Тревън реши да си премълчи.

Нямаше намерение обаче да премълчи това, че Ларисън не е отговорил на въпроса му.

— Същото място, по същото време, от същия изход — две вечери подред, а? — подхвърли той. — Като че ли е нашият човек.

Ларисън го стрелна с поглед и Тревън можеше да се закълне, че колегата му едва се е сдържал да не се усмихне.

— Зависи — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Рейн със сигурност ги е забелязал снощи, когато останаха по-дълго. А най-вероятно ги е забелязал и тая вечер.

— Откъде знаеш?

— Защото аз щях да ги забележа. Защото, ако тоя тип е такъв, какъвто твърди Хорт, непременно ги е забелязал. Защото, ако не го бива до такава степен, че да не ги забележи, Хорт изобщо нямаше да се занимава с него.

Тревън се замисли.

— И какво означава фактът, че макар да ги е забелязал, все пак излиза от същия изход по същото време?

Този път Ларисън вече се усмихна.

— Радвам се, че не аз осъществявам контакта.

Когато си тръгвах от „Кодокан“, знаех, че някой ще ме чака. Най-вероятно двамата великани, които два пъти бях видял вътре. Или пък те бяха просто разузнавачи и навън щеше да е някой друг, но ако въпросният някой разполагаше с повече хора, щеше да е най-разумно да ги редува, за да не ми даде възможност да запомня повече лица. Естествено, имаше вероятност и да са искали да видя онези двамата — в края на краищата едва ли можех да пропусна такива грамади — за да внимавам за тях, когато изляза навън, и да не забележа действителната опасност. Само че в такъв случай тази вечер те щяха да останат по-дълго, за да се уверят, че съм ги видял. Инстинктът ми подсказваше, че са само двамата и покриват едновременно и разузнаването, и същинската част.

Когато излизах от сградата, аз се движех в лявата част на коридора и до последния момент използвах будката за книги и сувенири за прикритие, за да не им дам още няколко секунди да се подготвят за появата ми. Едва ли носеха пистолети — в Япония притежаването на огнестрелно оръжие е строго ограничено и всеки, който разполага с нужните връзки, за да се сдобие с такова, най-вероятно щеше да прати по-многобройна и по-незабележима група. Още по-трудно е да си осигуриш снайперистка пушка и дори да бяха успели, какво щяха да направят, да наемат апартамент с изглед към входа на „Кодокан“ ли? Прекалено много усилия, прекалено много документални следи. Имаше по-добри начини.

Когато излязох през стъклената врата, без да завъртам глава, плъзнах поглед по тротоара и улицата. Все още нищо. Предишната вечер бях тръгнал наляво и се бях качил на метрото. Въпреки че тогава не ги бях видял, бях почти сигурен, че са ме проследили. Следователно, ако се надяваха пак да го направят и да се материализират на терен, който смятат за по-благоприятен, те щяха да заемат позиция отдясно. Ако пък възнамеряваха да се натъкна на тях, щяха да са отляво. Нямаше как да съм сигурен, но когато другите фактори тежат еднакво, предпочитам да съм наясно какво ме очаква напред. И защо да не ги оставя да видят, че изпълнявам обичайното действие от предишната вечер? Това щеше да им даде малко повече аргументи да ме подценяват. Завих наляво по тротоара. Очите ми продължаваха да шарят, проверяваха горещите точки, ушите ми бяха наострени за стъпки зад мен.

Моментално забелязах първия, облегнат на един от стълбовете пред сградата. Беше по-едър дори отколкото бях преценил, когато го видях на пейките. Ръцете му се виждаха и в едната държеше цигара. Не особено добро прикритие в Токио. Япония е поизостанала на непушаческия фронт и освен пушачите, клиенти на „Старбъкс“ или посетители в спешните отделения на болниците, никой не излиза навън да пуши, особено в лепкавия летен зной.