Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Хората обичат да казват, че западната култура се гради върху чувството за вина, докато в Япония в основата й е срамът и главната разлика е, че първата предполага вътрешно преживяване, а втората — наличие на група.

Но аз, като глашатай на тези два свята, мога да ви кажа, че разликата не е чак толкова голяма. Вината се появява, когато няма група, пред която да се срамуваме. Съжаленията, ужасът, жестоките угризения — ако групата не дава пет пари за всичко това, тогава си измисляме Бог, на когото не му е все едно. Бог, на когото лесно могат да бъдат замазани очите с добрите дела или поне с желанието за такива на разкаялия се грешник.

Чух скърцане на гуми върху чакъла и се обърнах към паркинга точно навреме, за да видя как първата от трите черни коли заковава на няколко метра от мен. Задните врати се отвориха и от всяка изскочи по един мъж. Всичките чужденци, Хилгър, помислих си.

Другите две коли спряха отляво и отдясно на първата. Бях обкръжен от всички страни — зад гърба ми беше заливът. От колите изскочиха още мъже с берети в ръце.

— Качвай се! — изръмжа единият и ми посочи първата кола с пистолета.

— Хич и не мисля — казах безизразно. Ако ще ме убиват, поне ще ги накарам да го направят тук.

Шестимата ме бяха обкръжили в широка дъга. Ако се приближаха още малко, можех да опитам да си пробия път през някой от крайните, а останалите нямаше да стрелят от страх да не улучат своя човек. Те обаче бяха дисциплинирани и не се поддадоха на изкушението да се приближат. Може би ги бяха осведомили колко е опасно да са близо до мен.

Един от тях бръкна под сакото си и извади тейзър — електрошоков пистолет. Което означаваше, че искат не да ме убият, а да ме заловят. Понечих да се хвърля върху най-близкия от противниците си, но бях закъснял. Чух пукота на тейзъра, изстрелващ двойния си електрически заряд, и усетих убождане в бедрото. Електричеството разтърси цялото ми тяло. Свлякох се безпомощно на земята. Крайниците не ми се подчиняваха. Усетих, че ме обискират за оръжие и вадят пистолета ми от кобура. Чаках обискът да продължи, но това не стана. Сигурно бяха доволни, че са намерили оръжието ми, и не сметнаха за нужно да търсят повече — аматьорска грешка, която спаси гранатата.

Някой ме притисна с коляно и закопча ръцете ми с белезници зад гърба. На главата ми нахлузиха качулка. Усетих как ме вдигнаха като чувал с картофи и ме тръшнаха на пода на една от колите. После отново нечии колене се забиха в гърба ми, вратите се затръшнаха и колите потеглиха.

Пътувахме по-малко от пет минути. По скоростта и липсата на завои можах да преценя, че още сме на магистралата и сме подминали базата. Проверих дали пръстите на ръцете и краката ми вече се движат. Тялото ми се връщаше към нормалното си състояние, но нервната ми система беше здраво разтърсена от електрошока и ми се гадеше.

Колата забави скорост и сви надясно, а под гумите изхрущя нещо твърдо, вероятно чакъл. Спряхме, вратите се отвориха и някой ме извлече навън за краката. Главата ми се удари в прага и пред очите ми изскочиха искри.

Изправиха ме на крака и ме блъснаха да вървя. Чувах стъпки — сигурно пак бях заобиколен. Бутнаха ме нагоре по някакво стълбище. Отвори се врата, после пак се затвори с кухо тракане на алуминий. Блъснаха ме на някакъв стол и свалиха качулката от главата ми.

Намирах се в нещо като фургон с един-единствен плъзгащ се прозорец, през който се процеждаше мъждива светлина. Някой седеше с гръб към него.

— Здрасти, Джон. Радвам се да те видя. Беше Хилгър, естествено.

— По дяволите! — изругах, като се опитвах да излъчвам униние, граничещо с отчаяние, което никак не беше трудно при създалите се обстоятелства. — Как успя да ме спипаш?

— Знаех, че ще чуеш за Булфинч и ще се опиташ да измъкнеш диска. Бях сигурен, че имаш източници, които ще ти позволят да събереш две и две и да стигнеш в крайна сметка до мен. Като предпазна мярка поставихме постове на всички по-възлови места около базата. Ти се натъкна на един от тях.

— Мамка му! — изругах отново, при това съвсем искрено.

— Не се упреквай. Ти беше съвсем близо до целта. Но трябваше да знаеш, че ще се провалиш, Джон. Както винаги, когато се изправиш срещу мен.

— Така е — съгласих се, докато трескаво обмислях как да се измъкна. Без белезниците бих могъл да се справя с Хилгър и двамата на вратата, но нямаше как да знам кой е отвън. А с белезниците нямах никакъв шанс.

— Ти дори не знаеш за какво говоря — продължи той. — Господи, винаги си бил толкова сляп!