Бари Айслър - Рейн-сан - Специални убийства

Няколко минути се хранехме мълчаливо. Най-сетне Мидори наруши мълчанието.

— Звучи разумно, но ме побиват тръпки — в гласа й прозвуча горчивина.

Искаше ми се да й кажа, че с времето свикваш с нещата, от които те побиват тръпки, но премълчах.

Тя се изправи и се приближи до прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на неоновото сияние отвън. Станах и пристъпих към нея, достатъчно близо, за да усетя чистия аромат на косите й. Бавно вдигнах ръце и пръстите ми докоснаха раменете й и се плъзнаха надолу. Когато дланите ми стигнаха бедрата й, тя намери ръцете ми и ги сложи върху корема си. Още мъничко време, само още мъничко, мислех си, докато целувах ухото и шията й. Още малко време в този безличен хотел, където можехме да забравим миналото и всичко онова, което скоро щеше да сложи край на крехката ми връзка с тази жена.

Тя се обърна и ме целуна, най-напред нежно, после по-настойчиво. Ръцете й галеха лицето ми, после се плъзнаха под ризата ми и от докосването й топлината се разля по цялото ми тяло като вълна.

Паднахме върху леглото и трескаво започнахме да смъкваме дрехите си, захвърляйки ги на пода. Гърбът й беше извит като дъга и аз целувах гърдите и корема й.

— Сега, искам те сега! — прошепна тя.

Когато проникнах в нея, тя издаде стон, тих като полъх на вятъра. Движехме се в опиянение, което ме караше да забравя къде свършва тялото ми и къде започва нейното. Краят беше като експлозия, която ни разтърси до дъно.

Лежахме прегърнати, със сплетени тела, изтощени като след битка, в която никой не бе успял да нанесе окончателния удар.

— Сугой — промълви тя. — Какво са сложили в това саке ?

Усмихнах се.

— Искаш ли още една бутилка?

— Искам много — сънено промърмори тя.

Това бяха последните изречени думи, преди да потънем в сън. Сън, необезпокояван от спомените и почти непомрачен от опасенията за онова, което идваше.

Станах по тъмно и се загледах през прозореца в блещукащите светлини на огромния град, който полека се събуждаше и се протягаше сънено. Мидори още спеше.

Изкъпах се и облякох един от костюмите, които държах в хотела, с бяла риза и консервативна синя връзка към него. Мидори се беше събудила и ме гледаше, седнала на ръба на леглото.

— Харесваш ми в костюм — каза тя. — Изглеждаш добре.

— Обикновен чиновник, тръгнал на работа — опитах се да разведря атмосферата.

Пъхнах пистолета в специално пригодения кобур на кръста си, където гънките на сакото щяха да го скриват, и нагласих бомбата под мишницата си. Размърдах ръка и гранатата се плъзна по ръкава в дланта ми. Удовлетворен я върнах на мястото й.

Завъртях глава и чух как прешлените на врата ми изпукаха.

— Трябва да тръгвам. Ще се върна по някое време довечера. Ще ме чакаш ли?

Тя кимна със застинало лице.

— Тук съм. Само се върни.

— Ще се върна.

Взех куфарчето и излязох.

Утрото беше ясно и свежо — нещо рядко за Токио. Обичах такива утрини. Докато минавах през парка Хибия, видях грамофончета — асагао — неправдоподобно цъфнали под студените пръски на един от фонтаните. Те бяха летни цветя и ми се сториха тъжни, сякаш знаеха, че есенният студ скоро ще ги погуби.

На станция Токио си купих билет до Шинбаши, където се прехвърлих на линията Йокосука. Купих си двупосочен билет, макар че еднопосочният би бил достатъчен, но всички войници са суеверни, както обичаше да казва Лудия Джейк, а навикът умира бавно.

Качих се на влака в 7.00, който напусна станцията четири минути по-късно, точно по разписание. След още седемдесет и четири минути пристигнах на станция Йокосука. От другата страна на залива се намираше военноморската база. Намерих си телефонен автомат и си дадох вид, че звъня, докато останалите пътници се изтеглят.

От станцията тръгнах по панорамната улица, следваща дъгата на залива. Студеният вятър, блъскащ в лицето ми, миришеше на сол и водорасли. Небето беше мрачно, за разлика от това над Токио. „Прекалено хубаво, за да трае дълго“, помислих си.

Заливът беше също така сив и зловещ като небето. Не знам защо, но ми напомни за Йокохама, където преди цяла вечност майка ми ме водеше в неделя сутрин. Тя ходеше там на църква и намерението й беше да ме възпита като католик. Тогава слизахме на станция Шибуя, а пътуването траеше цял час. Сега разстоянието се изминава за двайсет минути.

Спомних си дългите пътувания с влак, когато майка ми ме хващаше за ръка и буквално ме отвеждаше по-далеч от недоволството на баща ми заради въздействието на този примитивен западняшки ритуал върху впечатлителния му син. Църквата имаше коварно очарование — миризмата на дърво, стара хартия и плюшени възглавници, твърдите скамейки, сияещите ангели на витражите, зловещото кънтене на литургията, сладникавият вкус на причастието, и всичко това катализирано от зараждащото се усещане, че тази благодат стига до мен през прозорец, който баща ми, другата половина от културното ми наследство, предпочита да държи затворен.