Бари Айслър - Рейн-сан - Специални убийства

Вървях по тъмните улички на Ебису към хотел „Империал“ в Хибия, където щях да отседна, докато свършеше всичко. Онова, което се канех да направя, засенчваше дори самоубийствените мисии в Камбоджа и последвалите местни конфликти. Чудех се дали поклонът на Тацу не беше един вид епитафия.

„Стига, оцелявал си и преди в мисии, за които си мислел, че са ти последни!“ — упрекнах се мислено, но спомените ме връхлетяха.

След онова безумие в Камбоджа работите в моята част потръгнаха зле. Дотогава убиването беше нещо абстрактно. Влизаш в престрелка, но без да виждаш противника, ориентираш се само по трасиращите куршуми. После може да откриеш кръв и мозък, понякога и цял труп. Случваше се и да чуем взрив на заложена недалеч мина, тогава знаехме, че сме светили маслото на някого. Но стореното в Ку Лай беше нещо друго. То ни зарази.

Знаех, че сме извършили нещо лошо, носи казвах: „Стига, това е война! Постоянно се случват такива работи.“ Някои от момчетата се затвориха в себе си. Чувството за вина уби желанието им да воюват. При Лудия Джейк — Джими — стана тъкмо обратното. За него войната стана всичко.

Той беше фанатично предан на своите монтаняри и те му отвръщаха със същото. Когато някой от тях загинеше в престрелка, Лудия Джейк лично съобщаваше вестта на старейшината на селото. По едно време престана да спи в нашите бараки и се пренесе при монтанярите. Изучи езика и обичаите им, участваше в церемониите и ритуалите им. Монтанярите вярваха в магията — всяко село си имаше свой шаман — и като човек, превърнал убиването в професия, Джейк се радваше на дълбоко страхопочитание сред тях.

Всичко това притесняваше началството, което не се ползваше с уважението на местните. Проблемът се изостри още повече, когато ни пратиха като подкрепление в Бу Доп на камбоджанската граница, защото Лудия Джейк щеше да е още по-близо до местното население.

Разочарован от правилника на командването и неспособността му да открие провокатора, който проваляше операциите ни, Джейк започна да предприема самостоятелни мисии срещу Виетконг в Камбоджа, използвайки Бу Доп като своя база. Монтанярите мразеха виетнамците, които от векове ги тъпчеха, и с радост следваха Лудия Джейк в смъртоносните му набези. Но нашите специални части бяха разпуснати и започна „виетнамизацията“, което означаваше, че ще оставим виетнамците да воюват, за да можем ние да се оттеглим. Командването му нареди да приключи с камбоджанските операции, но Джейк отказа с довода, че просто защитава своите села.

Командването му заповяда да се върне в Сайгон. Джейк не реагира. Пратиха отряд да го прибере, но отрядът не се върна. Ако бяха избити и главите им набучени на колове, всичко щеше да е ясно, но така? Дали не се бяха присъединили към Лудия Джейк? Или пък магията му беше толкова силна, че ги беше разтворил във въздуха?

Тогава му спряха доставките. Никакви оръжия и боеприпаси. Но Джейк не се отказа. Началството смяташе, че продава мак, за да финансира операциите си. Той стоеше в центъра на собствената си вселена. Имаше най-ефективната, фанатично предана частна армия.

Командването знаеше за нас с Джими — всеки от нас имаше досие. Един ден ме повикаха.

— Трябва да се добереш до него — казаха ми. — Той продава опиум и предприема набези в Камбоджа, без да е упълномощен. Вече е неконтролируем. Ако се разчуе, гафът ще е грандиозен.

— Не мисля, че ще мога да го измъкна — възразих аз. — Той не слуша никого.

— Не казахме „да го измъкнеш“. Казахме „да се добереш до него“.

Бяха трима — двама от командването и един от ЦРУ. Поклатих глава. Онзи от ЦРУ каза:

— Направи каквото искаме от теб и се връщаш у дома.

— Ще се върна, когато се върна — озъбих се, но се поколебах.

Той сви рамене.

— Имаме две възможности. Едната е да покрием с бомбен килим всяко село в Бу Доп. Това са към хиляда наши съмишленици, плюс Къхуун. Просто ще изравним всичко със земята. Никакъв проблем. Втората възможност е ти да направиш каквото трябва и да спасиш всички тези хора. Това значи да излетиш още утре. Лично аз пет пари не давам какво ще избереш.

Той се обърна и излезе от стаята.

Казах им, че съм съгласен. Така или иначе щяха да го очистят. Дори и да не го направеха, аз виждах в какво се е превърнал. Не беше първият, но беше най-лош от всички. От онези, които откриват, че убийството им иде отръки. Какво щеше да каже на хората? Щеше ли да го напише в автобиографията си? „Деветнадесет потвърдени убийства. Голяма колекция от човешки уши. Командвал частна армия.“ С такъв опит никога не можеш да се върнеш в нормалния живот. Белязан си завинаги и няма връщане назад.