Бари Айслър - Рейн-сан - Специални убийства

„Империал“ е в центъра и има невероятен бар. И, което е по-важното, достатъчно голям е, за да осигури на посетителя анонимността на любовен хотел.

Тъкмо бях стигнал станция Хибия, когато пейджърът ми избръмча. Погледнах дисплея. Номерът ми беше непознат, но следваха три петици. Беше Тацу.

Намерих телефон и набрах номера. От другата страна вдигнаха още при първото иззвъняване.

— Сигурна ли е линията? — попита Тацу.

— Сигурна.

— Двамата гости тръгват от „Нарита“ точно в девет сутринта. Оттам имат деветнайсет минути път. Нашият човек обаче може да отиде по-рано, така че трябва да си заел позиция.

— Добре. А пакетът?

— Сега го поставят. След един час можеш да го прибереш.

— Ясно.

— Късмет! — каза той и затвори.

Пъхнах отново картата и набрах номера, който Тацу ми беше дал в Ебису. С преправен глас съобщих на човека отсреща, че под дипломатическата кола, която утре ще посети военноморската база „Йокосука“, е заложена бомба. Това ми гарантираше, че ще има забавяне на караулката.

Преди срещата с Тацу се бях изкъпал у Хари, но когато се появих в хотела, имах доста неугледен вид. Като че никой не забеляза мокрия ми ръкав — малко преди това бях измъкнал бомбата на Тацу от фонтана, — пък и всички си мислеха, че идвам от източния бряг на Щатите. Какво ли не се случва на дълъг път. Служителят на рецепцията се засмя, когато му казах, че вече съм стар за такива авантюри.

Вещите ми ме чакаха в стаята. Костюмите и ризите бяха грижливо изгладени и окачени в гардероба. Заключих вратата и прегледах куфара с двойно дъно. Моят глок си беше на мястото. Отворих несесера, извадих от фалшивия флакон за дезодорант няколко патрона и заредих пистолета, после го пъхнах под дюшека.

В девет телефонът иззвъня. Познах гласа на Мидори и й казах номера на стаята.

Минута по-късно на вратата тихо се почука. Погледнах през шпионката. Беше тя. Пуснах я да влезе и заключих след нея. Когато се обърнах, тя разглеждаше стаята.

— Май беше време да отседнем и на такова място — гласеше заключението от огледа. — Любовните хотели взеха да ми омръзват.

— Но си имат и своите предимства — казах аз и обвих ръце около нея.

Поръчахме си от менюто на рум сървиса сашими и греяно саке . Докато чакахме вечерята, аз й разказах за срещата си с Тацу и й съобщих за смъртта на Булфинч.

Донесоха ни храната, а когато келнерът си тръгна, тя вдигна поглед към мен.

— Искам да те питам нещо… Нещо глупаво. Може ли?

Стомахът ми се сви от този толкова невинен поглед.

— Разбира се.

— Мислех си за тези хора. Те убиха Булфинч. Опитаха се да убият и нас с теб. Може би са искали да убият и баща ми. Мислиш ли… че наистина е получил инфаркт?

Налях саке от керамичната каничка в двете малки чашки и се загледах в излизащата пара. Ръцете ми не трепереха издайнически.

— Въпросът ти не е глупав. Човек може да бъде убит така, че да изглежда като нещастен случай или естествена смърт. И съм съгласен с теб, след всичко, което знаем, че сигурно са искали да го премахнат.

— Той се боеше, че ще го убият. Каза ми го.

— Да.

Пръстите й барабаняха по масата, сякаш удряха по клавишите на невидимо пиано. Очите й искряха гневно.

— Мисля, че са го убили — заяви тя.

Няма дом за нас, Джон. Не и след онова, което направихме.

— Може и да си права — казах.

Дали се досещаше? Или умът й отказваше да приеме онова, което интуицията й нашепваше?

— Важното е, че баща ти беше смел човек — подех. — И както и да е умрял, смъртта му не бива да се окаже безсмислена. Затова трябва да взема диска. Да довърша започнатото от него. Аз… — и аз самият не бях сигурен какво точно ще кажа. — Трябва да го направя. Имам нужда да го направя.

Чувствата се отразяваха върху лицето й като сенките на преминаващи облаци.

— Не искам да го правиш. Прекалено опасно е.

— Не толкова, колкото изглежда. Моят приятел ще се погрижи полицаите там да знаят какво става, така че никой няма да ме застреля — поне така се надявах.

— А онези от ЦРУ? Можеш ли да гарантираш за тях?

Замислих се. Тацу вероятно вече си беше направил сметката, че ако ме застрелят, ще може да използва това като предлог да претърси колата за оръжие и да вземе диска. Той беше практичен мъж.

— Никой няма да ме застреля. Както съм го замислил, докато разберат какво става, всичко ще е свършило.

— Чувала съм, че във войната никога нищо не върви по план.

Засмях се.

— Така е. И ако не бях такъв добър импровизатор, сега нямаше да съм жив. Във всеки случай, нямаме друга възможност. Ямаото не знае, че дискът е у Хилгър, и ще продължи да те преследва, ако не си го вземем обратно. Мен също.