Бари Айслър - Рейн-сан - Специални убийства

Отидох там и казах на монтанярите, че искам да видя Лудия Джейк. Те ме познаваха от общите ни мисии и ме заведоха при него. Нямах оръжие.

— Здрасти, Джими! — казах. — Отдавна не сме се виждали.

— Джон-Джон! — поздрави ме той. Винаги ме наричаше така. — Дошъл си да се присъединиш към мен ли? Крайно време е. Ние сме единствената сила в тая скапана война, от която виетконгците наистина се боят. Не се налага да воюваме с вързани ръце, както ни принуждаваха нашите некадърни политици.

Поговорихме доста, докато стигнем до главното. Когато му съобщих за какво съм дошъл, вече беше нощ.

— Знаех си, че ще се стигне дотам — каза той. — Нищо не мога да сторя. Рано или късно щяха да го направят.

— Какво мислиш да предприемеш?

— Не знам. Но не мога да превърна монтанярите в заложници. Дори и да го направя, скапаняците ще ги бомбардират.

— Защо просто не се предадеш?

Той ме погледна насмешливо.

— Защото не се виждам в затвора, Джон. Не и след хубавия живот тук.

— Да, имаш проблем. Направо не знам какво да ти кажа.

Той кимна и след малко попита:

— От теб се иска да ме убиеш, нали?

— Да — признах.

— Направи го тогава.

Не отговорих.

— Нямам изход. Ако това не стане, те ще изтребят хората ми. И по-добре да си ти, отколкото някой непознат да ни напуска бомбите от десет километра височина. Ти си мой кръвен брат, човече.

Продължавах да мълча.

— Обичам тези хора — каза той. — Наистина ги обичам. Знаеш ли колко от тях умряха за мен? Защото знаят, че и аз съм готов да умра за тях.

Това не бяха само думи. Един цивилен не би могъл да разбере доверието и любовта, които се раждат в битката.

— Моите монтаняри няма да ти ръкопляскат. Те наистина ме обичат, тия шантави копелета! Мислят, че съм омагьосан. Но ти си доста плъзгав. Ще се измъкнеш.

— Искам просто да си ида у дома — казах.

Той се изсмя.

— За нас няма дом, Джон. Не и след онова, което направихме. Така не става. — Джейк се пресегна и ми подаде пистолет. — Не се тревожи за мен. Спаси моите монтаняри.

Спомних си за вербувача — онзи, който ни даде двайсет долара, за да платим на жената, представила се за наша майка.

— Спаси моите монтаняри — повтори Джими.

Спомних си и думите на Диърдри: „Моля те, грижи се за Джими!“

Той се пресегна за оръжието си — автоматична винтовка КАР-15, версия на прословутата М-16, но със скъсена цев, и постави пълнителя.

— Хайде, Джон. Няма да те моля дълго.

Спомних си как ми подаде ръка, след като никой от двамата не успя да победи другия, и ми каза:

— Бива си те. Как се казваш?

— Джон Рейн, педал! — отговорих аз и пак се сбихме.

Дулото вече гледаше към мен.

— Последен шанс — каза Джими. — Последен.

Вдигнах светкавично пистолета и натиснах два пъти спусъка. Двата патрона минаха през гърдите му и излязоха през гърба. Джими беше мъртъв още преди да се сгромоляса на пода.

В колибата тутакси нахълтаха двама монтаняри, но аз вече бях взел автомата. С един откос ги повалих и побягнах.

Охраната им беше организирана така, че да отблъсне нападение отвън, но не беше пригодена да спре някого, който бяга от селото. Пък и смъртта на Джими ги беше зашеметила.

Докато бягах, бях засегнат в гърба от шрапнел. Раната беше незначителна, но в базата ми казаха:

— Късметлия си, редник. Отиваш си у дома.

Качиха ме на самолета и след седемдесет и два часа бях в Драйдън.

Тялото пристигна два дни по-късно. На погребението родителите на Джими плачеха, плачеше и Диърдри.

— Господи, Джон, знаех си, че няма да се върне! Знаех си! — ридаеше тя.

Всички искаха да знаят как е умрял Джими. Казах им, че е загинал в престрелка и че това е всичко, което знам. Някъде близо до границата.

След още един ден си тръгнах. Не се сбогувах с никого. Джими беше прав — за нас нямаше дом след онова, което бяхме сторили. „Каква прошка, щом си вкусил от знание като това?“, беше написал един поет.

Казвах си, че това е карма, че колелото на вселената се върти. Много отдавна бях убил брата на момичето си. Сега бях премахнал един човек, но се бях забъркал с дъщеря му. Ако се беше случило на друг, щеше да ми се стори смешно.

Преди срещата с Тацу се бях обадил в „Империал“ да си направя резервация. Бях скрил там някои неща, които можеха да ми потрябват — два костюма, документи, валута, оръжие. В хотела си мислят, че съм японски емигрант, който често се връща в Япония, а аз им плащам, за да пазят вещите ми, вместо всеки път да ги разнасям със себе си. От време на време дори отсядам там, та да поддържам легендата.