Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Нещо ме глождеше. Не ми харесваше готовността, с която ми даде диска.

Тогава ми просветна — този не беше истинският. Беше го подменил.

Куфарчето!

— Мърдай! — изревах и той посегна към дръжката. Притиснах дулото към бузата му.

Измъкнахме се от колата и тутакси бяхме заобиколени от шестима морски пехотинци, всичките с насочено оръжие и мрачни лица.

— Не мърдайте или ще му пръсна главата! — предупредих аз и пъхнах пистолета под брадичката му. Помощникът стоеше зад охраната, а куфарчето беше в краката му. — Ей, ти, ела насам! Отвори куфарчето!

Той ме погледна неразбиращо.

— Да, ти! Отвори веднага куфарчето!

Младежът изглеждаше объркан.

— Не мога, заключено е.

— Дай му ключа! — наредих на Хилгър.

— Как не! — изсмя се той.

Бутнах го настрана, та да принудя охраната да смени прицела, и използвах тази част от секундата, за да го ударя с пистолета по слепоочието. Той се свлече, а заедно с него и аз, използвайки го като щит. Потупах джоба на панталона му и чух дрънчене. Бръкнах и извадих връзка ключове.

— Донеси куфарчето тук! — извиках на помощника. — Бързо, ако не искаш да го застрелям!

Той се поколеба, но вдигна куфарчето и го сложи на няколко крачки от нас. Хвърлих му ключовете.

— Отвори го!

— Не го слушай! — изрева Хилгър. — Забранявам ти да го отваряш!

— Отвори го или ще го застрелям! — повторих.

— Заповядвам ти да не отваряш куфарчето! Това е дипломатическа поща! — изкрещя Хилгър.

Помощникът го гледаше като зашеметен.

— Чуй ме какво ти казвам, по дяволите! Той блъфира.

— Млъквай! — отново го смушках с дулото под брадичката. — Защо си мислиш, че ще рискува живота си заради някаква дипломатическа поща? Какво толкова има там? Отваряй!

— Застреляйте го! — изкрещя Хилгър към морските пехотинци. — Стреляйте!

— Отвори куфарчето, ако не искаш да му пръсна мозъка!

Младежът се свлече на колене и с треперещи ръце се зае да отключва куфарчето. Хилгър понечи да протестира, но аз още веднъж го ударих с пистолета по главата и той омекна.

Капакът се вдигна. Вътре беше само дискът на Кавамура, грижливо поставен между два слоя стиропор.

В този миг зад гърба ми прозвуча познат глас:

— Арестувайте този човек!

Обърнах се и видях към мен да се приближава Тацу с трима японски полицаи зад гърба.

Полицаите се спуснаха едновременно към мен. Единият ми нахлузи белезници.

Морските пехотинци понечиха да се възпротивят, но Тацу обясни на английски:

— Тук сме извън територията на базата. Случаят е работа на японските власти.

Ръцете ми бяха закопчани зад гърба. Тацу ме погледна в очите — достатъчно дълго, за да видя тъгата в тях — обърна се и се отдалечи.

Напъхаха ме в полицейската кола и ме закараха в Кейсацучо. Там ме снимаха, взеха ми отпечатъци и ме отведоха в гола бетонна килия. Никой не ми обясни в какво съм обвинен, нито ми предложиха да се свържа с адвокат. Все едно, и без това не познавам кой знае колко адвокати.

Килията не беше кой знае колко лоша. Нямаше прозорец, затова броях колко пъти са ми носили храна. Три пъти дневно един неразговорлив пазач ми донасяше поднос с ориз, маринована риба и зеленчуци, и прибираше подноса от предишното хранене. Храната беше доста добра. След всеки три хранения ми позволяваха да взема душ.

Чаках шестнадесетото хранене и се опитвах да не мисля за Мидори, когато в килията влязоха двама надзиратели и ми наредиха да ги последвам. Отведоха ме в малка стая с маса и два стола. От тавана над масата висеше гола крушка. „Май е дошло време за разпит“, помислих си.

След няколко минути в стаята влезе Тацу. Беше сам. Лицето му беше мрачно, но след пет дни в изолация аз му се зарадвах.

— Коничи уа — казах.

Той кимна.

— Здравей, Рейн-сан — говореше на японски. — Радвам се да те видя. Уморен съм, да седнем.

Седнахме един срещу друг. Зачаках да заговори, но той мълчеше. Това ми се видя лош знак.

— Извинявай, че се наложи да те държим затворен — най-сетне проговори той. — Сигурно не си го очаквал.

— Очаквах по-скоро потупване по рамото — казах и за миг лицето му се озари от познатата усмивка.

— Трябваше да спазваме приличие, докато уредя нещата.

— Доста време ти отне.

— Така е. Направих каквото беше по силите ми. За да уредя освобождаването ти, най-напред трябваше да разкодираме диска на Кавамура. После трябваше да позвъня на куп телефони, да се срещна с някои хора, да пусна в ход връзките си. Имаше доста улики срещу теб, които трябваше да се заличат от архивите на Кейсацучо. Всичко това отнема време.