Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

— Те имат достъп до суперкомпютрите на университетите! — възмути се той, но видя усмивката ми. — Много смешно!

— Ще ти се обадя — казах. — Но мисля първо да си взема малък отпуск.

Отлетях за окръг Вашингтон, където според Тацу беше заминал Хилгър. „Пенсионирането“ му щеше да отнеме няколко дни, дори седмици, така че той трябваше да остане в района на Ленгли.

Мислех, че лесно ще го открия, като звъня на всички хотели в околността. Започнах от центъра и разширявах постепенно обсега, но никъде не бяха чували за гост на име Уилям Хилгър. Може да беше отседнал някъде под чуждо име, опасявайки се, че ще го търся.

После се сетих за колата. Започнах да звъня на всички агенции за коли под наем, общо осемстотин на брой. Представях се за Уилям Хилгър и твърдях, че искам да удължа договора си. В „Херц“ ми провървя. Служителят беше така любезен да ми каже номера на колата, след като го осведомих, че искам да си направя допълнителна застраховка. Очаквах да ме попита защо просто не погледна ключовете, но той не прояви любопитство. Сега ми оставаше само да проверя базата данни на службата за автомобилен транспорт. Открих, че Хилгър кара бял „Форд Таурус“.

Тази нощ обиколих паркингите на всички по-големи хотели в околността, като спирах да проверя номера на всяка отговаряща на описанието кола. Към два през нощта открих колата на Хилгър в подземния гараж на „Риц Карлтън“. Оттам се отбих до съседния „Мариот“ и свалих номерата на една паркирана кола, които поставих на взетия си под наем микробус. Подменените номера и леката маскировка, която бях използвал, бяха достатъчни да заблудят всеки нежелан свидетел или камерите на охраната.

Върнах се в „Риц“. Местата от двете страни на форда бяха заети, но зад него имаше свободно място. Така или иначе беше по-добре да не спирам точно до него. В моя свят човек става подозрителен към всеки детайл. Аз самият не бих се чувствал много спокоен, ако в съседство с колата ми е паркиран микробус, при това със затъмнено задно стъкло.

Проверих екипировката си — електрошоков пистолет „Тъндър Бластър“, гарантиращ дезориентация и загуба на съзнанието до пет секунди, розово гумено топче „Супербол“, каквото може да се купи във всяка дрогерия за осемдесет и девет цента, и преносим дефибрилатор от рода на онези, които някои авиокомпании вече използват за първа помощ, значително по-скъп от топчето.

Спуснах облегалката назад и се отпуснах на седалката. Бях готов да се обзаложа, че по някое време сутринта Хилгър ще тръгне към централата на ЦРУ, а дотогава оставаха само няколко часа.

Към шест и половина, малко преди да съмне, станах и се изпиках в някакви храсти, посадени в сандъчета в дъното на гаража. Направих си набързо гимнастика за разкършване и се върнах в микробуса, където закусих със студено кафе и пиле, останали от вечерта. Такива са кулинарните наслади на хората, чакащи в засада.

Хилгър се появи след около час. Видях го да слиза от асансьора и да тръгва право срещу мен. Беше облечен в сив костюм, бяла риза и черна връзка. Типичен държавен чиновник от висшата администрация.

Видя ми се разсеян. Това личеше от изражението и походката му и най-вече от обстоятелството, че забрави да се огледа наоколо. Какъв срам, такова безгрижие от страна на един разузнавач, и то на място, криещо постоянна заплаха от престъпления, каквото е гаражът!

Сложих си ръкавиците и натиснах спусъка на електрошоковия пистолет. От него с пукане се посипаха синкави искри. Бях готов.

Огледах гаража. Не се виждаше жива душа, освен Хилгър, който заобиколи колата и отвори предната врата. Преди да се качи, той спря да си свали сакото и аз си помислих: „Това е добре, погребалният ти костюм не бива да е омачкан!“ Изчаках го да изхлузи сакото от раменете си, за да се появя в момента, когато е най-уязвим. Отворих вратата и тръгнах към него. Той чу шума и вдигна глава, но не успя да направи нищо, освен да отвори уста от изумление. Вече бях до него и тиках шоковия пистолет в корема му, като в същото време го държах с другата ръка за гърлото.

Трябваха ми няколко секунди да го завлека в микробуса и да затворя вратата зад нас. Стоварих го на широката задна седалка и го смушках още веднъж с пистолета, за да съм сигурен, че няма да се свести без време.

Останалото не ми отне много време. Вързах го с двата колана през корема и гърдите. По-трудната част беше да разкопчая ризата му и да махна връзката, та да мога да прикрепя пластинките към гърдите му. Гелът нямаше да позволи по кожата му да останат червени следи от изгаряне.