Бари Айслър: Рейн-сан: Специални убийства

Нагласях втората пластинка, когато той отвори очи, погледна надолу към гърдите си и после се вторачи в мен.

— Ча… ча…

— Да чакам ли? — попитах.

Той изгрухтя нещо, вероятно потвърждение.

— Извинявай, нямам време — казах и закрепих с лейкопласта втората пластинка.

Той понечи да каже нещо и аз напъхах гуменото топче в устата му. Не исках да си прехапе езика от шока — това би изглеждало подозрително.

Отдръпнах се малко настрана, за да съм сигурен, че по време на шока няма да имам контакт с него. Той ме гледаше с широко отворени очи.

Натиснах копчето. Тялото му подскочи, а главата му се изви назад, но коланите и облегалката не му позволиха да се нарани. Напоследък колите са изумително сигурни.

Изчаках около минута и проверих пулса му, за да се уверя, че е свършил. Удовлетворен, извадих топчето от устата му и махнах пластините, избърсах гела със спирт и оправих дрехите му. Надникнах в мъртвите му очи и с изненада установих, че не изпитвам почти нищо. Може би донякъде облекчение, но това беше всичко.

Отключих форда и пъхнах ключа в стартера. Огледах още веднъж гаража. От асансьора слезе някаква жена в делови костюм. Изчаках я да се качи на колата си и да потегли.

Измъкнах тялото от микробуса, завлякох го до колата и го тръшнах на шофьорското място. Затворих вратата и спрях за миг да огледам работата си.

„Това е за Джими — помислих си. — И за Ку Лай. Всички те чакат в пъкъла.“

Мен също. Чудех се дали биха се задоволили само с Хилгър. Хвърлих му последен поглед и се качих в микробуса.

Трябваше да спра на още едно място. Манхатън, Седмо авеню. „Вилидж Вангард“. Бях погледнал сайта на „Вангард“ и знаех, че триото на Мидори Кавамура ще свири в клуба от първия вторник на ноември до края на седмицата. Обадих се и направих резервация за един часа в петък вечер.

Отседнах в грандхотел „Сохо“ на Западен Бродуей под името Уатанабе — често срещана японска фамилия. Имах достатъчно време да се изкъпя, да поспя два-три часа и да си поръчам вечеря.

От хотела до „Вангард“ имаше около миля. Извървях я пеша въпреки студеното време и в дванайсет и трийсет и пет си взех билета. Продължих разходката си, за да избегна риска от случайна среща с Мидори или някой от триото. Точно в един заех мястото си на една от малките кръгли масички в дъното. Мидори вече беше на пианото, облечена в черно — също като първия път, когато я видях. Имаше нещо вълнуващо и печално в това да я гледам отдалеч, тайно, и да съзнавам, че и тя сигурно изпитва същата болка като мен. Беше красива и от тази красота сърцето ми се свиваше.

Светлините угаснаха и разговорите постепенно утихнаха. Мидори вдигна ръце и пианото оживя под пръстите й. Свиреше гневно, със страст, а аз я гледах и се опитвах да запечатам образа й в паметта си, начина, по който движеше пръсти и извиваше тялото си, изражението на лицето й. Щях да слушам музиката й винаги, но никога повече нямаше да я видя.

Харесваше ми как гневът отстъпваше място на дълбока, кротка печал. Но тази нощ в музиката й нямаше примирение, нито кротост. Беше яростна и сурова, дори мрачна, но не и смирена. Гледах и слушах и се опитвах да намеря утеха в мисълта, че случилото се между нас сега е част от нейната музика.

Спомних си за Тацу. Имаше право да каже на Мидори, че съм мъртъв. Рано или късно тя щеше да разбере истината. Беше прав и за това, че тя няма да тъгува дълго за мен. Беше млада и талантлива, чакаше я блестяща кариера. Когато познаваш някого отскоро, колкото и да са силни чувствата, смъртта му идва като потрес, но той не трае дълго. Животът му не е така тясно преплетен с твоя, че разривът да остави дълбока следа. Невероятно е колко бързо преодоляваме болката, как преживяното се отдалечава и се размива във времето, сякаш никога не е било.

Изпълнението й продължи час. Когато прозвучаха последните акорди, станах и си тръгнах през задния вход. Спрях за миг под тъмното небе, в което не се виждаше нито една звезда, затворих очи и поех дълбоко нощния въздух на Манхатън, толкова чужд и все пак напомнящ за един отдавна отминал живот, споменът за който още ме вълнуваше.

— Извинете! — прозвуча зад мен женски глас.

Мидори! Обърнах се, но беше гардеробиерката.

— Забравихте си шапката.

Бях я сложил на съседния стол и после бях забравил за нея.

Взех шапката и си тръгнах, без да кажа дума.

Мидори. Имаше мигове с нея, когато забравях какво съм правил, в какво съм се превърнал. Но те не можеха да траят дълго. Аз съм продукт на всичко онова, което съм вършил, и след всеки сън, колкото и блажен да е, винаги ще идва пробуждането.