Мери Кларк - Вик в нощта

Спомни си за вечерите в апартамента, когато беше изморена — оставяше чиниите в пълната с вода мивка, вземаше си чаша чай в леглото и една приятна книжка. После си спомни за сутрините, когато тичаше с децата до детската градина, постоянната грижа за пари, самотата.

Часът беше девет, когато тя мина през стаите, за да провери има ли оставени лампи да светят. В трапезарията тя спря пред кувертюрата на Каролайн. Каролайн е искала да рисува, но е била подигравана за желанието си. Беше хвърлила силите си в нещо полезно. Цели единадесет години е трябвало да минат, преди да бъде прогонена. Дали и тя е изпитвала чувството, че е външен човек, който не принадлежи към този род?

Бавно изкачвайки стълбите, Джени разбра колко й е близка жената, която бе живяла в тази къща.

Чудеше се дали Каролайн е влизала в тази спалня със същата безнадеждност, която сега тя изпитваше.

Късно сутринта шерифът Гъндърсън се появи отново. Джени пак бе сънувала своите чудати сънища — разхожда се в гората и вдишва аромата на боровете. Търсеше ли в сънищата си хижата?

Когато се събуди, се почувства зле. Дали сутрешното й неразположение имаше нещо общо с бременността? И доколко тревогата й за Кевин е свързана с това нейно състояние?

В девет, както обикновено, Елза се появи — тиха и мрачна. С прахосмукачка и препарати за почистване на прозорците тя изчезна от погледа й.

Все още четеше приказка на момичетата, когато Уендъл Гъндърсън пристигна. Не се беше облякла и само наметна пеньоара си върху нощницата. Дали Ерих щеше да възрази, че в този вид разговаря с шерифа? Пеньоарът беше затворен с цип до шията й.

Знаеше, че е бледа. Бе събрала косата си в кок. Шерифът се появи на външната врата.

— Мисис Крюгер, мисис Крюгер! — повтори той и в гласа му Джени долови възбуда. — Миналата нощ по телефона ми се обади Мод Икърс.

— Аз я помолих за това.

— Така каза и тя. Не ви се обадих веднага, защото исках да обмисля накъде може да се е отправил Кевин, щом не е дошъл при вас.

Възможно ли бе шерифът наистина да й вярва? Лицето му, гласът му бяха толкова сериозни. Не. Той изглеждаше като играч на покер, който тепърва започва да разиграва картите си.

— Помислих, че като чужд човек не е улучил портала на къщата ви и е тръгнал в друга посока… към брега на реката.

„О, боже! Брегът на реката! Ами ако Кевин е карал бързо и все направо? Пътят там е доста тъмен, може и да е стигнал до реката!“

— Засега само разследваме, но съм длъжен да ви кажа какво се е случило. Намерихме в реката бял буик. Покрит е с лед. Издърпахме го на брега.

— Кевин?! — Знаеше вече какво ще й каже шерифът. Лицето на Кевин се появи пред очите й като светкавица.

— В колата е тялото на някакъв мъж, мисис Крюгер. Трудно е да се разпознае лицето, но, общо взето, съответства на описанието на Кевин Макпартланд. Облеклото е същото, с което е бил вечерта. А в джоба има шофьорска книжка на Макпартланд.

— О, Кевин! — тихо изстена Джени. — О, Кевин! — опита се да говори, но разбра, че не може.

— Ще ни трябвате за идентифицирането.

Не. Тя искаше да изкрещи „Не“. Кевин беше толкова суетен. А сега, казват, бил обезобразен. Не могат дори да го разпознаят. О, боже!

— Мисис Крюгер, може би ще поискате да наемете адвокат? — Защо?

— Защото става дума за смъртта на Макпартланд й вас ще ви разпитват. Сега, ако не искате, не казвайте нищо повече.

— Ще отговоря на вашите въпроси… каквито и да са те.

— Добре. Ще ви попитам отново дали Макпартланд е идвал вечерта в понеделник, на девети март?

— Казах вече, не е идвал.

— Мисис Крюгер, имате ли топло кестеняво зимно палто?

— Да. Не. Искам да кажа, дадох го. Защо?

— Спомняте ли си къде сте го купили?

— Да. В Ню Йорк, в магазин „Маси“.

— Страхувам се, че има много още да обяснявате, мисис Крюгер. В колата, на седалката, до неговото тяло е намерено точно такова палто с етикета на „Маси“. Трябва да го погледнете и да кажете за същото ли става въпрос.

Разпитът бе проведен седмица по-късно. За Джени седмицата бе неописуем ад. Тя видя в моргата обезобразеното, но не до такава степен, че да не може да го разпознае, лице на Кевин. В съзнанието й просветнаха спомените от техния сватбен ден в църквата „Санта Моника“. „Аз, Дженифър, вземам теб, Кевин… докато смъртта ни раздели.“ Никога неговият живот не е бил така свързан с нейния, както сега. „О, Кевин, защо ме последва тук?“

— Мисис Крюгер! — гласът на шерифа я зовеше за идентификацията.