Мери Кларк - Вик в нощта

„Тя не е вдовица… мъжът й бил онзи, който я целувал в ресторанта… и сега той изчезнал… явно шерифът мисли, че тя лъже… горкият Ерих.“

— Ще го впиша в списъка на изчезналите… може и да излезе някаква авантюра. Ще ви се обадим, мисис Крюгер.

— Благодаря, шерифе.

Когато той си отиде, Марк се приближи до нея.

— Джени, веднага отивай в леглото! Изглеждаш още замаяна.

— И на двамата ви благодаря, че дойдохте — каза Ерих. — Съжалявам, че вечерта ни завърши така. — Беше прегърнал Джени. Целуна я по бузата. — Ето какво става, като се ожениш за жена с минало. — Изрече го шеговито. Емили се засмя. По лицето на Марк нищо не помръдна. Щом затвориха вратата след тях, Джени безмълвно тръгна по стълбите. Искаше само да си легне.

Учуденият глас на Ерих я спря.

— Джени, нима цялата нощ къщата ще остане в такъв безпорядък?

Джени пиеше втората чаша кафе, когато Руни се появи. Тя подскочи от изненада, щом чу, че вратата щракна.

— Изплаших ли те? — прозвуча приятно гласът на Руни. Очите й бяха мътни, косата, разпиляна от вятъра, хвърчеше около лицето й.

— Руни, тази врата беше заключена. Доколкото си спомням, ти каза, че не ти дават ключ от къщата.

— Сигурно съм намерила някакъв.

— Къде? Моят липсва.

— Че твоя ли съм намерила?

„Разбира се — помисли Джени. — Намерила го е в палтото, което й дадох. Беше в джоба. Слава богу, че не споменах пред Ерих за загубения ключ.“

— Мога ли да си го взема обратно? — попита Джени и протегна ръка.

Руни я гледаше озадачено.

— Откъде да знам, че в твоето палто има ключ. Ние ти върнахме палтото.

— Май не е така, както казваш.

— Да. Клайд ме накара. Той сам го върна. Видях те да го носиш.

— Палтото ми не е в килера — каза Джени.

„А и какво значение има това?“ — помисли си тя и реши да опита по друг начин.

— Нека видя твоя ключ, Руни. Моля те.

Руни извади една тежка връзка от джоба си. Ключовете бяха всеки с отделен етикет: къщата, обора, службата, зърнохранилището…

— Руни, не са ли това ключовете на Клайд?

— Предполагам.

— Трябва да му ги върнеш. Клайд ще се ядоса, като разбере, че си ги взела.

— И той ми каза да не ги вземам.

„Ето как влиза Руни в къщата. Трябва да предупредя Клайд да си крие ключовете. Ерих ще получи удар, ако разбере, че тя се е добрала до тях.“

Джени гледаше към Руни със съжаление. През трите седмици след посещението на шерифа тя не беше виждала Руни, дори избягваше да я среща.

— Поседни. Нека ти налея чаша чай — настоя Джени. Тогава забеляза, че Руни държи под мишница някакъв пакет. — Какво носиш?

— Ти ми каза, че мога да ушия на децата костюмчета. Обеща ми.

— Да. Дай да видя какво носиш.

Руни набързо разви пакета и извади два виолетово-сини джемпъра от кадифе. Шевовете бяха съвършено изработени. Джобовете — избродирани с червено и зелено във формата на ягода. Джени видя, че и на големина ги беше докарала.

— Руни, прекрасни са! — каза тя възторжено. — Ти шиеш много хубаво.

— Радвам се, че ти харесват. На Ардън бях направила пола от този плат и ми останаха парчета. Мислех да й ушия яке, но тъкмо тогава тя избяга. Намираш ли, че синият цвят ще им отива?

— Да. На косите им.

— Исках, преди да шия от този плат, да го видиш, но когато дойдох онази вечер, теб те нямаше и реших да не те безпокоя.

„Идвала е тук вечерта? Невъзможно. Както и да е.“ Приятно й беше с Руни. Трите седмици се изнизаха толкова бавно. Тя непрекъснато мислеше за Кевин. Какво ли му се е случило? Той караше бързо. Карал е чужда кола. Онзи ден пътищата бяха сухи и заледени. Да не би да е катастрофирал? Ами ако се е изплашил и е избягал от Минесота? Но мисълта й се връщаше на едно нещо: Кевин никога нямаше да избяга от театъра.

Чувстваше се ужасно отпаднала. Трябваше да каже на Ерих, че е бременна, да отиде на лекар.

Не сега. Поне не, докато не разбере какво е станало с Кевин. Новините за бебето ще бъдат радостни. Не бива да се съобщават в такава тягостна атмосфера.

Вечерта след тържеството Ерих настоя всяка кристална чаша и всяка чиния от порцелановия сервиз да се изсуши и постави на място.

Когато си легнаха, той й каза: „Изглеждаш много разстроена. Не знаех, че Макпартланд ти е толкова скъп. Не. Нека се поправя. Може би го предчувствах, ето защо дори не съм изненадан, че си имала тайна среща с него.“

Джени се опита да му обясни, но дори и на нея думите й прозвучаха неубедително. Беше твърде изморена, твърде разстроена, за да обсъжда упрека му. Когато тя се обърна, за да заспи, той я прегърна и каза: „Джени, аз съм твоят съпруг. Каквото и да стане, ще бъда винаги до теб. С истината или без нея…“