Мери Кларк - Вик в нощта

Тя взе пеньоара, обу чехлите си и тихо се измъкна. Стаята на Ерих беше затворена. Джени се ослуша. Отникъде не идваше звук. Бавно натисна дръжката на вратата и я отвори.

Ерих лежеше завит в леглото. Показваше се само ухото му и една къдрица от косата. Лицето му бе скрито в меката сатенена завивка. Джени влезе в стаята. Лъхна я миризма на боров сапун. Наведе се над Ерих. Тогава видя, че той се бе сгушил в нощницата на Каролайн.

Ерих слезе, когато тя и децата привършваха закуската. Отказа дори кафе. Винаги обличаше ескимоската дреха, на рамото си носеше скъпа ловна пушка. Джени я гледаше нервно.

— Не зная дали ще се върна довечера — заговори той. — Не зная и какво ще правя. Вероятно ще обиколя имението.

— Добре.

— Джени, моля те да не продължаваш с промените из стаите. Не ми харесва как беше разместила мебелите.

— Разбрах — отвърна тя с безразличие.

— Днес е моят рожден ден — продължи той, а гласът му прозвуча в по-висок регистър и заприлича на детски. — Няма ли да ми честитиш?

— Ще почакам до петък. Марк и Емили ще дойдат на вечеря. Ще го отпразнуваме заедно. Нали и ти така предпочиташ?

— Може би — отвърна той и се приближи до нея. Студеното желязо на пушката докосна ръката й. — Обичаш ли ме, Джени?

— Да.

— И никога няма да ме напуснеш?

— Бих искала никога да не те напусна.

— Точно така ми каза и Каролайн. — Очите на Ерих заблестяха.

Децата ги наблюдаваха смълчани отстрани.

— Татенце, мога ли да дойда с теб? — обади се Бет.

— Не сега. Кажи си името.

— Бет Крюгер.

— Тина, как ти е името?

— Тина Крюгер.

— Много добре. И на двете ви ще донеса подаръци — каза той и ги целуна. После се обърна към Джени, остави пушката до печката, взе ръцете й и ги прокара през косата си. — Приятно ли ти е така? — прошепна той. — Моля те, Джени. — Очите му се впиха в лицето й. Сякаш я гледаше в съня си. Тя му се подчини, изпълнена с нежност. Беше й се сторил отблъскващ миналата нощ, когато дойде да я утеши.

— Така е добре — усмихна се Ерих. — Толкова ми е приятно. Благодаря ти.

Обърна се, взе пушката и тръгна към вратата.

— Довиждане, момичета. — На Джени се усмихна. Поколеба се: — Скъпа, имам една идея. Нека тази вечер идем на ресторант. Само аз и ти. Ще помоля Руни и Клайд да останат при децата за няколко часа.

— Чудесно, Ерих! И дано това стане традиция. Добра поличба е.

— Ще позвъня, за да запазя две места в „Гроувланд“. Обещах да те заведа там. В ресторанта има прекрасна храна.

„В ресторант «Гроувланд» се срещнах с Кевин!“ — спомни си Джени и почувства, че побледнява.

Когато тя и децата стигнаха до конюшнята, видяха, че Джо вече ги очаква. Нямаше я обичайната му лъчезарна усмивка. Изглеждаше тъжен.

— Чичо Джош си дойде тази сутрин пиян-залян. Оставил вратата отворена и Ранди излязъл. Дано не се е случило нещо лошо. Той още не може да се пази от колите.

— Веднага тръгвай да го търсиш — каза Джени.

— Мистър Крюгер ще се разсърди, ако…

— Не се безпокой, Джо. За това ще се погрижа аз. Момичетата ще се поболеят от мъка, ако се случи нещо с Ранди.

Джени го проследи с поглед, докато той тичаше надолу към пътя.

— Деца, елате. Да се разходим сега. По-късно ще яздите понитата.

Помъчи се да си представи полетата позеленели от люцерна и дърветата с оголени клони — натежали от листа. Дори вятърът бе изгубил хапливостта си. Добитъкът в полето навеждаше глава към земята, сякаш подушваше напиращата изпод почвата трева.

„Искам да си имам градина — мечтаеше Джени, — нищо не разбирам от градинарство, но ще се науча.“ Тялото й се бе отпуснало и може би се нуждаеше от гимнастика. Връхлиташе я чувство на безпокойство. Това не бяха просто нерви Беше й познато това усещане на нещо хладно и лепкаво в корема й, от което й се повдигаше. Изведнъж тя рязко спря. Възможно ли е това? Боже мой, възможно ли е? Чувствате се така, както когато беше бременна с Бет.

Да, възможно е, разбира се! Тя беше бременна! Ето защо нощницата стои опъната на тялото й. Ето откъде е това виене на свят, тази отпадналост, тези пристъпи на депресия. Какъв подарък ще е за Ерих — точно на рождения му ден! Тя очакваше дете. Той копнееше за син, на когото да завещае имението. Чудесно! Ерих ще има син!

— Ранди — извика Тина. — Мамо, виж Ранди!

— Господи! Джо толкова много се тревожеше. Ранди, ела тук! — възкликна Джени.

Кученцето сигурно бе намерило пролука през овощната градина. То спря, обърна се към нея, погледна я и започна да скимти. Тина и Бет се затичаха към него. Посрещна ги с радостен лай, после се сви и се втурна към южната част на полето.