Мери Кларк - Вик в нощта

— Не ти ли се струва, че масичката с рамката стоеше по-добре под „Спомен за Каролайн“?

— Може би.

Тя все още не беше сигурна в неговата реакция. Стараеше се въпреки възбудата си да запълни мълчанието помежду им с разговор.

— А не мислиш ли, че като стане по-светло, ще виждаме по-добре малчугана — онова дете, което ти си бил навремето? В затъмнена стая лицето ти е сякаш засенчено.

— Въпрос на въображение — никога не съм искал да подчертавам лицето на детето. Уж си изкуствовед и би трябвало да имаш понятие от художествен прийом, Джени.

Погледна я и се засмя.

Шегуваше ли се? Всичко, което той казваше тази вечер, й се струваше съмнително. Посегна към чашата с кафето и ръката й се разтрепери, чашата се плъзна и кафето се разля по персийския килим.

— Джени, скъпа, защо си толкова нервна? — каза Ерих и сбръчка чело. Започна да изтрива със салфетка петното от килима.

— Не го трий — извика тя и изтича до кухнята да вземе бутилка газирана вода от хладилника.

Докато усърдно търкаше с гъба петното, си мислеше: „Добре че не сложих в кафето сметана.“

Ерих не каза нито дума повече. „Дано не се разстрои като от онова петно на тапета в кухнята.“ Содата свърши добра работа.

— Май че изтрих всичко — рече Джени и бавно се вдигна от килима. — Съжалявам, скъпи.

— Миличка, не се тревожи. Кажи ми, моля те, защо все пак си разтревожена? Ти си тревожна, Джени. Каква е причината? Най-много харесвах у тебе чувството ти за хумор. Толкова ли не разбираш, че се шегувам? Моля те, не губи най-ценното от себе си!

Знаеше, че той беше прав.

— Прощавай, Ерих — промълви тя съкрушено. В този миг реши, че ще му каже за срещата си с Кевин. Каквото и да й струва това…

— Причината е, че…

Телефонът иззвъня.

— Джени, вдигни слушалката.

— Не е за мен.

Телефонът упорито звънеше.

— Не бъди толкова сигурна. Клайд ми каза, че имало оплаквания. Някои не искали да правят съобщенията си по автомата, затова му казах да превключи тази вечер телефона тук.

С чувството, че е извършила фатална грешка, Джени се запъти към телефона. Предчувстваше, че се обажда Кевин.

— Джени, не мога да повярвам, че говоря с теб! Проклет да е този апарат! Как си? — звънтеше жизнерадостен гласът на Кевин.

— Добре съм, Кев — промълви тя, чувствайки върху себе си приковани очите на Ерих. Той се наведе над слушалката, за да чува добре разговора. — Какво искаш?

„Дали Кевин ще спомене за срещата ни? Защо не казах всичко на Ерих?“

— Искам да споделя нещо с теб — приет съм официално на работа в „Гътри Тиътър“, Джен.

— Радвам се — каза тя вяло. — Кевин, не желая да ми се обаждаш. Забранявам ти! Ерих е до мен и се чувства разстроен, когато ми се обаждаш.

— Джени, чуй ме добре — ще ти се обаждам, когато аз пожелая. Кажи му на твоя Крюгер, че може да скъса на парченца документа за осиновяването. Чрез съда ще го спра. Грижи се за децата, Джен, ще плащам издръжката им. И запомни едно: децата са Макпартланд и такива ще си останат. Откъде знаеш, че един ден няма да играем с Тина ролите на Тейтън и Райън О’Нийл? Та тя е истинска малка актриса. О, Джен, трябва да тичам. Викат ме. Ще ти се обадя отново! Доскоро!

Джени бавно върна слушалката на мястото й.

— Може ли да спре осиновяването? — попита тя Ерих.

— Може да се опита, но няма да успее — твърдо изрече Ерих. Очите му бяха леденостудени.

— Тейтън и Райън О’Нийл! Боже мой! — отчаяно прошепна Джени. — Бих му се възхищавала, ако знаех, че наистина иска децата си. Но сега…

— Джени, казах ти, че грешиш, като го допускаш до себе си — обади се Ерих. — Ако преди две години го беше осъдила за издръжката, сега щеше да си спестиш тревогите.

Както винаги, и сега Ерих имаше право. Джени почувства, че краката й се подкосяват.

— Отивам да си легна. Тук ли ще останеш тази вечер, Ерих?

— Не зная.

— Разбирам.

Беше изкачила няколко стъпала, когато Ерих я настигна.

— Джени.

— Какво има? — обърна се тя.

От очите му струеше топлина. Лицето му беше загрижено.

— Зная, че Макпартланд те безпокои не по твоя вина. Не трябваше да те тревожа и аз.

— Ти ме разстройваш още повече.

— Джени, всичко ще се оправи, и то само след няколко дни. Сега се чувствам много по-добре. Постарай се да ме разбереш. Държах се така, защото, преди да умре, мама ми обеща, че винаги ще присъства на моя рожден ден. Може би това ме кара в тези дни да бъда толкова потиснат. Не мога да преживея загубата й. Разбери ме, Джени! Опитай се да ми прощаваш, когато те наранявам. Не го правя нарочно. Обичам те, мила.