Мери Кларк - Вик в нощта

— Джо те обожава — подхвърли той.

Нямаше ли в гласа му някакво предупреждение?

Като се опитваше да покаже безразличие, Джени обясни:

— Той е моят учител по езда. Добър учител е и Ерих ще се радва, че се уча да яздя. Колко ще се изненада, когато разбере, че вече съм започнала?!

— Едва ли — каза Марк. — Той те наблюдава известно време.

— Наблюдава ли, казваш?

— Да, почти половин час, от гората. Мисля, че не искаше да те смущава.

— Къде е той сега?

— Беше само за минута в къщата и отново е на път за хижата.

— Ерих е бил в къщата? — възкликна Джени. Разбра колко глупаво прозвучаха думите й. Трябваше да скрие учудването си.

Марк спря, хвана я за рамото и я обърна към себе си.

— Джени, какво ти е?

„Също като че ли се мъчи да открие къде е болката на някое животно“ — мина й през ума.

Бяха стигнали верандата, когато Джени сподели с Марк:

— Откакто се е върнал от Атланта, все е на хижата. Толкова ми е мъчно. Свикнала съм с хора около мен, да общувам с тях, а тук… имам чувството, че съм изолирана.

— Още утре всичко ще бъде по-различно. Настояваш ли да дойдем на вечерята?

— Не съм сигурна дали Ерих ще се върне. Нека променим датата. Да се уговорим за тринадесети. Това няма нищо общо с рождения му ден. Ако дотогава не се върне, ще ви се обадя. И вие ще решите дали да наминете, или не.

Страхуваше се, че звучи отвратително. „Какво става с мен?“ — питаше се тя объркано.

Марк задържа и двете й ръце в своите.

— Джени, ще дойдем. Без значение дали Ерих ще си бъде у дома. Зная, че той е друг — щедър, интелигентен, надарен, мил. Дай му време и утре ще видиш съвсем различен Ерих пред себе си — истинския.

Той стисна ръцете й и се усмихна. Когато си тръгна, Джени въздъхна дълбоко и влезе в къщата. Елза беше готова да си тръгва. Тина и Бет седяха на пода с кръстосани крака и моливи за рисуване в ръцете.

— Татенцето ни донесе нови блокчета — обяви Бет. — Харесват ли ти?

— Мистър Крюгер остави бележка за вас — каза Елза, сочейки един плик на масата.

Джени долови любопитство в очите й. Мушна плика в Джоба си и каза:

— Благодаря.

Когато вратата се затвори след Елза, Джени нетърпеливо извади плика и го отвори.

Едно-единствено изречение беше изписано с огромни букви на листа:

Трябваше да ме изчакаш, за да яздим двамата.

— Мамо, мамо! Лошо ли ти е? — дърпаше я Бет за жакета. — Лошо ли ти е?

Тина стоеше до Бет, готова да заплаче. Джени ги погледна, стараейки се да им се усмихне. Смачка бележката и я пъхна в джоба си.

— Не, милинките ми, добре съм. За минутка ми прилоша.

Разбра обаче, че не можа да убеди Бет. У нея нещо се бунтуваше.

„Невъзможно е Ерих да мисли така. Сигурно няма да ме пусне на сбирките в църквата. Няма да ми позволи да карам колата. Няма да ми позволи дори и да яздя, докато той рисува.“ Нещо у нея протестираше. „Не разваляй по този начин живота ни, Ерих. Не очаквай ти да рисуваш, а аз да стоя със скръстени ръце и да те чакам. Не може да си толкова ревнив, че да ме е страх да бъда искрена с теб.“

Джени се огледа. Мисълта й продължаваше трескаво да работи. Дали да си опакова багажа и да замине веднага за Ню Йорк? Но къде да отиде там? При кого? С какви средства ще пътува?

Уплаши се да не се разболее.

„Скоро всичко ще мине“ — самоуспокояваше се тя, изкачвайки се нагоре по стълбите. В банята се отри с мокра кърпа и изми лицето си. Погледна се в огледалото — оттам я гледаше болен човек.

— Мамо, мамо — викаха след нея момичетата. Следваха я по петите.

Тя се наведе, прегърна ги и силно ги притисна до себе си.

— Мамо, ще ме удушиш — проплака Тина.

— Извини ме, детето ми. — Топлите телца сякаш възвърнаха силите й. — Вие двете имате прекрасна майка — каза тя.

Времето следобед течеше бавно. За да го запълни, тя седна на спинета и започна да им показва нотите. Откакто свали тежките завеси, от прозореца се виждаше залезът на слънцето. Облаците бяха издухани от вятъра, небето бе бледомораво и оранжево, златисто и розово.

Джени остави децата да удрят по клавишите и излезе на верандата. Без да обръща внимание на студа, тя се наслаждаваше на залеза. Върна се в стаята едва когато всичко се сля в сиво, едва когато се стопи и последната светлинка и всичко потъна в мрак. Нещо се движеше в гората. Тя се загледа. Мярна й се сянка близо до дъба, където Ардън обичала да се катери. Под дървото имаше голяма цистерна с вода.

— Кой е там? — извика силно Джени.

От сянката на дъба с разперени ръце се появи Ерих и се втурна към нея.