Мери Кларк - Вик в нощта

Накрая слезе надолу по стълбите, наметна жакета си и тръгна към канцеларията. Наведен над голямото бюро, Клайд работеше.

— Ерих не се е връщал за обяд — подхвърли Джени, стараейки се думите й да прозвучат любезно. — Помислих си, че се е отбил тук.

Клайд я гледаше объркано.

— Той току-що намина и ми каза, че си е взел храна. Знаели сте, че възнамерява да рисува до късно в хижата.

Джени тръгна безмълвна към вратата. Точно тогава съзря кошницата с пристигналите писма.

— О, Клайд, ако получиш поща за нас, докато Ерих го няма, ще я изпратиш ли по някой?

— Разбира се. Обикновено предавам онова, което е за вас, на него.

„Онова, което е за вас…“ През целия месец тя си беше у дома и макар да писа и на мистър Хартли, и на Фран, не бе получила отговор.

— Сигурно е забравил. А какво беше пристигнало за мен? — попита тя с нарастващо напрежение в гласа.

— Миналата седмица имаше едно писмо и няколко картички. За друго не си спомням.

— Разбирам — каза Джени и погледна към телефона. — Имаше ли телефонни обаждания?

— Миналата седмица някой се обади от църквата за някаква среща. А преди това ви търсиха от Ню Йорк. Да не би Ерих да не ви е казал?

— Той беше толкова зает с пътуването си — измърмори Джени. — Благодаря ти, Клайд.

Тръгна за къщата, влачейки краката си. Небето беше забулено с облаци. Леко прехвърчаше сняг. Тъкмо се бе разтопил предишният, и земята отново се скова от студ. Температурите бавно се понижаваха.

„Не бих те поделил, Джени“ — спомни си тя думите на Ерих. Кой ли би могъл да се обажда от Ню Йорк? Може би Кевин, за да я предупреди, че ще пристигне в Минесота? Ако е бил той, защо Ерих не й го каза? А кой ли е писал писмо? Мистър Хартли? Или Фран?

„Това повече няма да се повтори. Трябва нещо да предприема“ — твърдо реши в себе си Джени.

— Джени — извика някой след нея. Беше Марк Гарет. Идваше от обора и бързо съкрати разстоянието с дългата си крачка. Усмихваше й се, но в очите му проблясваше тревога. — Здравей! Все не ми остава време да намина покрай вас. Как сте?

Дали той подозира нещо и какво? Може ли да му се довери за Ерих? Не би било честно зад гърба на Ерих. Но едно нещо можеше да си позволи…

— Чувствам се отлично — отговори тя усмихната. — Точно теб исках да видя сега. Помниш ли, че говорихме ти и приятелката ти Емили да дойдете на вечеря?

— Да.

— Нека се уговорим за осми март. Тогава е рожденият ден на Ерих. Искам да дам вечеря в негова чест.

Марк се намръщи.

— Джени, предупредих те, че за него този ден е черен.

— Зная. Но това се е случило преди цели двадесет и пет години! Не е ли време той да преодолее болката по майка си?

Марк сякаш размишляваше какво да й отговори.

— Не се тревожи, Джени. Много време е нужно, за да разбиеш комплексите на човек като Ерих. — Усмихвайки се, той добави: — Но е крайно време да разбере кого има до себе си сега.

— Да разбирам ли, че приемаш поканата ми?

— Определено. Освен това Емили изгаря от нетърпение да те види.

Джени се засмя с глас.

— Аз също изгарям от нетърпение да се видя с някого тук.

Тя се сбогува с Марк и тръгна за къщата. Елза я чакаше, готова да напусне.

— Момичетата още спят. Утре като дойда, ще напазарувам. Имам всичко на списъка.

— Списък ли?

— Да. Докато се разхождахте с децата тази сутрин, мистър Крюгер дойде и ми каза, че аз ще пазарувам отсега нататък.

— Чиста глупост! — избухна Джени. — Това е моя работа. Джо може да ме закара с колата.

— Мистър Крюгер ми каза, че му е взел ключовете.

— Благодаря ти, Елза. Разбирам всичко.

Джени не искаше жената да долови ужаса, който я обхвана. Но когато Елза затвори вратата, усети, че цялата трепери. Дали Ерих е взел ключовете от Джо, за да не ползва тя колата, или го е сторил, защото вече знае, че я е ползвала? Огледа нервно кухнята. По-рано, в Ню Йорк, изпаднеше ли в подобно състояние, се залавяше с голямото почистване. А тук? В тази къща всичко бе безупречно чисто.

Погледът й се спря на сервиза с подправките. Кутиите бяха огромни и заемаха много място върху полицата. А толкова рядко се използваха! Всяка стая бе неприветлива и претъпкана с предмети. Нали сега къщата бе нейна? Ерих сигурно би се зарадвал, ако почувства, че ръката й е пипнала навсякъде. Помести кутиите с подправките, зае се с кръглата маса, която бе точно в средата на кухнята — измести я до прозореца. Там щеше да бъде по-удобно — едно, че лесно се достигаха чиниите от бюфета, и друго, че от прозореца се виждаше полето. Без да съобрази, че при тътренето на масата краката й ще оставят драскотини по пода, Джени я издърпа от мястото й. Стария килим от детската стая качи на тавана. Обзета от нервна треска, кипеше от енергия. От кухнята тя се прехвърли в другите стаи. В една от тях свали дантелените пердета, сгъна ги внимателно и ги занесе на тавана. В стаята нахлу светлина. Ако можеше да свали долу един от килимите? Разбра, че не е по силите й. Реши някой ден да извика Джо на помощ. Застоя се по-дълго в една от стаите. Огледа предметите с любопитни очи. Вниманието й бе привлечено от малка синя кожена кутия с инициали К. Б. К. Взе я в ръцете си, поколеба се за миг дали да я отвори, но кутията не беше заключена. Капакът като че ли се отвори от само себе си.