Мери Кларк - Вик в нощта

Тоалетни принадлежности, кремове, пудри, сапун с борова миризма, а до тях — дневник с кожена подвързия. Джени запрелиства страниците му:

2 януари, 10 часа сутринта: Среща с учителите. Ерих.

8 януари: Вечеря с Люк Гарет, Майерови, семейство Берендс.

9 януари: Да върна книгите в библиотеката.

2 февруари: Съдебно заседание в девет сутринта.

„Това ли ще е заседанието на съда по развода?“ — помисли Джени.

23 февруари: Да поръчам стик за хокей за рождения ден на Ерих.

8 март: Рожден ден на Ерих.

Последното, написано от Каролайн. Датата — изписана със светлосиньо мастило. Следват редове, изписани с друга писалка:

7 часа вечерта, полет 241 Минеаполис — Сан Франциско

И един неизползван еднопосочен билет, закрепен с кламер към страницата. А отдолу — бележка. Името, изписано най-отгоре — ЕВЪРЕТ БОНАРДИ. „Бащата на Каролайн“ — досети се Джени. Тя бързо зачете:

Скъпа Каролайн, аз и майка ти с изненада научихме, че напускаш Джон. Дълбоко сме загрижени за Ерих, но след като прочетохме писмото ти, съгласихме се, че е по-добре да остане при баща си. Нямаме представа за истинските обстоятелства. Очакваме те при нас. Приеми нашата любов.

Джени сгъна писмото и го постави на мястото му.

„Какво е искал да каже Евърет Бонарди, като е написал «Нямаме представа за истинските обстоятелства»?“

Джени бавно слезе по стълбите. Момичетата още спяха. Погледна ги с любящи очи и в същия момент почувства, че устните й пресъхват от възбуда — на възглавниците им имаше по един малък кръгъл боров сапун. Миризмата на бор се носеше във въздуха.

— Не са ли малки красавици? — въздъхна някой зад нея в ухото й.

От уплаха Джени дори не можа да изпищи. Обърна се рязко. Тънка ръка я прегърна през кръста.

— О, Каролайн — изохка Руни Тумис с блуждаещи очи, — не обичаме ли недостатъчно децата си?

Джени успя да изкара Руни от стаята на момичета, без да ги събуди. Руни не се противопостави, а продължаваше да я държи с ръката си през кръста. Някак тромаво и двете слязоха по стълбите.

— Да пием по чаша чай — предложи Джени, като се опитваше гласът й да прозвучи нормално. „Как ли е влязла Руни? Сигурно е имала ключ от къщата.“

Руни отпиваше от чая бавно и безшумно, не сваляше погледа си от прозореца.

— Ардън харесваше гората тук. Знаеше, че не бива да отива по-далеч от края й, но все се катереше по дърветата. Ей на онова там се катереше — посочи Руни с пръст един стар дъб. — Оттам наблюдаваше птиците. Казах ли ти, че една година я бяха избрали за председател на клуб 4Х?

Когато се обърна и погледна Джени, гласът й звучеше по-силно, а очите й бяха избистрени.

— Но ти не си Каролайн! — рече тя учудено.

— Не. Аз съм Джени.

— Жалко — въздъхна Руни. — Забравих. Сякаш нещо ме връхлетя и… реших, че съм закъсняла за работа. Рекох си — успала съм се. Каролайн нехаеше за това, но мистър Крюгер много се ядосваше.

— Имаш ли ключ? — попита я Джени.

— Забравих си го. Вратата беше отворена. Май че нямам вече ключ.

Джени си спомни, че затвори вратата, но реши да не притеснява повече Руни.

— Отидох горе да оправя леглата — продължи Руни. — Гледам — всички до едно оправени. И тогава видях Каролайн. Не. Исках да кажа — теб.

— Ти ли постави боровите сапунчета на детските възглавници?

— О, не. Каролайн го е сторила. Само тя харесваше тази миризма.

Безполезно бе да разпитва повече Руни. Съзнанието й бе толкова затормозено, че тя не можеше да разграничи действителното от въображаемото.

— Руни, ходиш ли на църква от време на време? Или на някои от срещите там? Имаш ли си приятели?

Руни поклати глава.

— С Ардън ходехме на всякакви благотворителни срещи, на концерти, в които тя участваше. Вече не ходя никъде. — Сега очите й бяха съвсем нормални.

— Май не трябваше да съм тук. Ерих ще се разгневи, види ли ме тук. — Огледа се страхливо и добави: — Не казвай на Клайд и на Ерих. Моля те, обещай ми.

— Разбира се, че няма да кажа.

— И ти като Каролайн си много хубава, добра и мила. Ще се моля нищо да не ти се случи. Ако стане нещо, ще е голям срам. Напоследък Каролайн се страхуваше да излиза навън. Веднъж ми рече: „Руни, предчувствам, че нещо ужасно ще ме сполети. Толкова съм безпомощна.“

Руни стана и си тръгна.

— Не беше ли облечена с палто? — спря я Джени.

— Не помня.

— Почакай — каза Джени и й подаде топлото си подплатено палто от закачалката в преддверието. — Облечи това. Виж как хубаво ти стои. Закопчай го около врата, навън е студено.