Мери Кларк - Вик в нощта

— Значи си видяла гроба на Каролайн?

— Да.

— Вероятно си се запитала защо не са погребани заедно майка ми и баща ми. Както е редно.

— Изненадах се.

— Няма никаква загадка. Каролайн насади тези норвежки борове и помоли баща ми да я погребат под тях. Естествено, че не му беше приятно, но уважаваше нейните желания. А той, преди да почине, ми каза, че иска да го погреба до неговите родители. Мисля, че по-важното е на всеки да се изпълни желанието. Каролайн искаше винаги повече свобода, отколкото баща ми й даваше. Зная, впоследствие той съжаляваше, че не бе оценил работата й по заслуга. Какво значение има дали рисуваш, или плетеш кувертюри? Баща ми не беше прав. Не беше прав.

Ерих спря да говори и се загледа в огъня. Сякаш бе забравил за присъствието на Джени.

— Такава беше майка ми.

Загрижена, Джени осъзна, че за първи път Ерих се осмели да разбули отношенията между майка си и баща си — те са били помрачени.

Ежедневните грижи доставяха огромно удоволствие на Джени. С всеки изминал ден тя все повече разбираше колко много е липсвала на децата си. Чак сега проумя, че Бет, детето, което винаги бе мислила за мудно, има музикален талант. Видя, че анемичното лице на Тина разцъфтя. Тя, която плачеше за нищо, изведнъж стана жизнерадостна и с чувство за хумор.

Ерих винаги тръгваше призори към ателието си и никога не се връщаше оттам преди обяд. В осем тя и децата закусваха, а в десет, когато слънцето се покажеше по-щедро, излизаха на разходка.

Разходката се превърна в навик за трите. Най-напред минаваха през курника. Джо научи момичетата да събират пресни яйца. Той бе решил след случая с Барон, че от уволнение го е спасила Джени.

— Обзалагам се, че ако мистър Крюгер не беше толкова щастлив от присъствието ви, щеше да ме уволни. Нещо ми подсказва, че той не е от онези, които прощават.

— Нищо общо нямам с този случай — протестираше Джени.

— Доктор Гарет ми казва, че добре се грижа за Барон. Щом се оправи, ще го изкарам навън. И за коня е по-добре. Кълна се, че по десет пъти на ден проверявам здраво ли съм затворил вратата на конюшнята.

Джени му вярваше. Несъзнателно и тя бе започнала да проверява за някои дребни на вид неща по два пъти на ден. Никога преди не бе го правила. Ерих не беше само чистник, той бе маниак. По лицето му или по движението на тялото му Джени разбираше кое го дразни: отворена врата, неизмито стъкло или чаша в мивката.

Утрините, в които той не отиваше до хижата, помагаше на Клайд Тумис в офиса на фермата, близо до конюшнята. Клайд беше около шестдесетгодишен, кокалест, с набръчкано лице и гъста жълтобяла коса. Имаше вид на строг човек. Когато Ерих й го представи, каза:

— Клайд управлява имението. Понякога ми се струва, че аз съм само фасада.

— Не мога да си представя подобно нещо — засмя се Джени, но остана изненадана, че Клайд не направи и най-малък опит да се противопостави на Ерих.

— Харесва ли ви тук? — попита я Клайд.

— Харесва ми.

— За човек, живял в града, това е голяма промяна — отсече рязко Клайд. — Дано не ви идва множко.

— Не.

— Интересно! Момичетата от провинцията тичат в града, а градските казват, че тук им харесва.

Джени усети нотка на горчивина в гласа му и помисли, че той намеква за дъщеря си. Разбра, че е била права, когато той добави:

— Жена ми много се зарадва, че ви е видяла с децата. Започне ли да досажда, обадете ми се. Руни не е от тези, дето безпокоят хората, но има моменти на умопомрачение.

В думите му сякаш имаше упрек към Руни.

— Приятно ми беше да й гостувам — отговори Джени чистосърдечно.

Грубостта у Клайд се стопи.

— Приятно ми е да го чуя.

На излизане от офиса Ерих й каза:

— Джени, моля те, не окуражавай Руни.

— Обещавам ти да не го правя. Жената е просто самотна.

Всеки следобед, докато децата спяха, двамата с Ерих кръстосваха полето около имението със ски. Елза се грижеше за момичетата. Всъщност предложението дойде от нея, вероятно защото искаше да изглади отношенията си с Ерих след спречкването им за петното на тапета.

Джени все още не можеше да се добере до истината за петното. Ерих често се връщаше с изцапани от въглен ръце, но влезеше ли в къщата, забелязваше и най-малката дреболия. Няколко пъти Джени му подсказваше, че от рисуването ръцете му са изцапани.

Тапетите в трапезарията бяха набързо сменени с нови. Когато майсторът пристигна с помощника си, онемя от почуда.

— Да купиш осем ролки за такава дреболия?! И то на каква цена!