Мери Кларк - Вик в нощта

— Мъжът ми си знае работата — беше отговорът на Джени. След като те си отидоха, всичко изглеждаше както преди с изключение на това, че петното под перваза го нямаше.

Тя и Ерих често се застояваха в библиотеката. Четяха книги, слушаха музика, разговаряха. Веднъж той я попита за едва забележимия белег на челото, почти скрит в косата й.

— На шестнадесет години претърпях катастрофа. Един се блъсна в нашата кола.

— Миличката ми, сигурно много си се уплашила!

— Нищо не си спомням вече — засмя се тя. — Почти бях заспала на задната седалка. Събудих се… в болницата три дни по-късно. Било е доста сериозно, Нана се държеше като обезумяла. Мислила, че ако оживея, ще бъда с повреден мозък… или нещо подобно. Известно време чувствах главоболие. Ходих на контролни прегледи. Лекарите отдаваха главоболието ми на стреса. Болките в главата отшумяха след време.

Ерих й спомена за злополуката с майка си. Отначало колебливо, а после постепенно думите му се отприщиха и той заразказва:

— С Каролайн отидохме до обора да видим новороденото теленце. Майка поднесе шише с мляко до муцуната му. Подът беше разкалян. Изтичаше вода от голямата цистерна. Тя се подхлъзна и се опита да се хване за нещо. И това нещо бе жицата на лампата. А този глупак, чичото на Джо, взел, че закачил жицата само на един слаб гвоздей. И всичко стана за миг…

— Не знаех, че си бил там.

— Избягвам да говоря за случилото се. Люк Гарет, бащата на Марк, също беше там. Той се опита да я спаси, но вече беше късно. Стоях и държах в ръка хокейния стик. Малко преди това тя ми го беше подарила за рождения ден.

Джени седеше на възглавничка до кожения фотьойл на Ерих. Повдигна устни към неговите. Той се наведе и я взе в прегръдките си.

— Дълго време не исках да виждам стика. Но постепенно започнах да гледам на него като на подарък от майка ми.

Ерих спря да разказва и я целуна по клепачите.

— Не ме гледай така тъжно, Джени. Щастлив съм, че те имам. Моля те, обещай ми нещо.

Тя знаеше какво ще поиска от нея. С цялата си нежност прошепна:

— Никога няма да те напусна.

Една сутрин, докато се разхождаше с Бет и Тина, Джени забеляза Руни, облегната върху назъбената ограда на гробището. Изглеждаше така, сякаш търсеше с поглед гроба на Каролайн.

— Мислех си за хубавото време, прекарано заедно с Каролайн. Бяхме млади. Роди се Ерих, по-късно и дъщеря ми Ардън. Каролайн я нарисува. Толкова хубава картина! Така и не разбрах какво се случи с нея. Изчезна безследно от стаята ми. Клайд ме уверява, че съм я пренесла някъде, докато съм шетала из къщата и съм забравила. Защо не ми гостувате отново?

Джени се бе подготвила за поканата й.

— Все още сме заети с настаняването. Бет, Тина, защо не поздравите мисис Тумис?

Бет срамежливо поздрави, а Тина изтича към жената и подаде лицето си за целувка. Руни се наведе й я целуна.

— Колко ми напомня за Ардън. И тя беше такава палавка. Ерих сигурно ви е предупредил да стоите далеч от мен. Понякога оглупявам. Знаеш ли, намерих модела, който търсех. Мога ли да изплета костюмчета на момичетата?

— Нямам нищо против — отговори Джени, а в себе си реши, че Ерих трябва да свикне с мисълта за приятелството й с Руни. Нещо я теглеше към тази жена.

Руни се обърна към гробището и я попита:

— Самотна ли се чувстваш, Джени?

— Не… макар че тук е много по-различно. Свикнала бях с работата си, общувах с хората през целия ден, а телефонът непрекъснато звънеше. Приятелки ще наминат в апартамента ми вечер… Все още това ми липсва. Но, откровено казано, приятно ми е, че съм тук.

— Така се чувстваше и Каролайн — рече Руни. — За известно време беше щастлива, после всичко се промени.

Руни беше вперила очи в обикновената надгробна плоча на другия край на гробището. Над тях облаците вещаеха сняг, боровете хвърляха сянка над бледорозовия гранит.

— Промениха се нещата и за Каролайн — продължи тихо Руни. — А след смъртта й и за нас настъпиха промени.

— Искаш да се отървеш от мен — запротестира Ерих. — Не искам да си тръгвам.

— Да, искам да се отърва от теб — съгласи се Джени. — О, Ерих, колко е красива тази! — възкликна тя. Държеше в ръцете си картина метър на метър и двадесет и я изучаваше. — Предал си омарата, която се разстила между дърветата точно преди да напъпят. А това тъмно петно върху леда в реката… Като че ли там той е изтънял и започва да се пропуква, а под него се движи водата…

— Скъпа, ти имаш око! Не може да се отрече.