Мери Кларк - Вик в нощта

— Не забравяй, че съм била изкуствовед. „Смяна на сезона“ е най-подходящото име. Промяната е едва забележима, но присъства в картината.

Ерих обхвана раменете й с ръка и двамата се загледаха в картината.

— Скъпа, поискаш ли нещо да запазиш, няма да го представя на изложбата.

— Не. Това е пълна глупост. Сега му е времето да градиш авторитета си на художник. Не възразявам да минавам за съпруга на най-известния художник в Америка. Ще ме сочат и ще казват: „Виж колко е щастлива! И той също е великолепен!“

Ерих я дръпна за косата.

— Това ли ще си кажат?

— Уф… и ще са прави.

— Аз мога да кажа, че не искам тази изложба.

— Ерих, моля те, не постъпвай глупаво. Хората вече планират приема за представянето ти. Колко бих искала да присъствам, но не мога да оставя децата сами или да ги мъкна с нас. Следващия път непременно ще дойда.

Той започна да опакова платната.

— Джени, много ще ми липсваш.

— И ти на мен. Ще се чувствам самотна тия четири дни — рече Джени и неволно въздъхна. За близо три седмици, откакто бе тук, тя бе разговаряла само с няколко души: Клайд, Джо, Елза, Руни и Марк. Елза почти не разговаряше, Руни, Клайд и Джо трудно можеха да й правят компания, а с Марк бе разменила само няколко думи при запознанството им през първата вечер. От Джо бе разбрала, че Барон е в отлична форма. След седмица, прекарана в имението, тя изведнъж установи, че телефонът не звъни.

— Всички разговори минават през службата ми — обясни й Ерих. — Превключвам телефона вкъщи само ако очаквам някого. Иначе, който ме търси, ще ме намери в канцеларията.

— Но представи си, че няма никой в канцеларията ти?

— Тогава автоматът ще приеме съобщението.

— Ерих, обясни ми защо?

— Скъпа, ненавиждам да ме безпокоят по телефона. Когато отсъствам, Клайд поема грижата за телефонната връзка с къщата. Да речем, ако аз ти позвъня вечер…

Джени понечи да възрази, но се отказа. Реши да го направи по-късно, когато сама си създаде приятелства. Тогава ще убеди Ерих колко й е необходим телефонът.

Ерих привърши с опаковането на платната.

— Джени, мисля си, че е време да те поразведа из града, да те представя на хората… Искаш ли да идем в неделя на църква?

— Кълна се, че четеш мислите ми! — засмя се тя. — Тъкмо си мислех колко приятно ще е да срещна някои от твоите приятели.

— По ме бива да харча пари, отколкото да ходя на църква, Джени. А ти?

— Не пропусках неделните служби. Станах небрежна към тях, като се омъжих за Кевин. Нана обичаше да казва, че крушата не пада по-далече от дървото. Сигурно пак ще се върна към лоното на църквата.

Следващата неделя двамата посетиха празничната служба. Църквата беше стара, голяма колкото параклис. Стъклописите едва пропускаха зимната светлина, която се отразяваше върху олтара в синьо, зелено, златисто и червено. Джени успя да прочете някои от имената на прозорците: ДАР ОТ ЕРИХ И ГРЕТХЕН КРЮГЕР, 1906… ДАР ОТ ЕРИХ И ОЛГА КРЮГЕР, 1930…

Прозорецът над олтара, представящ „Поклонението на влъхвите“, беше особено красив. Тя ахна пред надписа: В ПАМЕТ НА КАРОЛАЙН БОНАРДИ КРЮГЕР, ДАР ОТ ЕРИХ КРЮГЕР. Побутна леко Ерих по рамото.

— Кога си дарил този прозорец?

— Миналата година. Тогава беше възстановен храмът.

Тина и Бет се настаниха до тях, без да скриват гордостта си от новите сини палтенца и шапки. Хората не можеха да откъснат очи от момичетата. Джени знаеше, че Ерих също усеща погледите им. От лицето му не слизаше усмивката на задоволство. През цялото време на богослужението той държеше ръката й в своята.

— Много си красива, Джени — пошушна й той. — Всички гледат само теб и момичетата.

След церемонията Ерих я представи на пастор Барстром, слабоват шестдесетгодишен мъж с благородно лице.

— Щастливи сме, че сте сред нас, Джени — поздрави я сърдечно пасторът. Сетне погледна и момичетата. — Коя е Бет и коя — Тина?

— Знаете ги вече по имена?! — учуди се Джени.

— Да. Ерих ми ги каза. Надявам се, че сте разбрали колко щедър съпруг имате. Благодарение на него новият ни пенсионерски център ще бъде добре обзаведен. Познавам Ерих от дете. Всички се радваме на щастието му.

— Аз също съм щастлива — усмихна се Джени.

— В четвъртък вечерта в енорията има среща с жените. Може би ще се присъедините към тях? Искам само да ви уведомя.

— С удоволствие — възкликна Джени.

— Скъпа, време е да тръгваме — подкани я Ерих. — Не сме единствените, които биха желали да поговорят с пастора.

— Разбира се — сепна се тя и протегна ръка за довиждане.