Мери Кларк - Вик в нощта

— Предполагам, Джени, че ви е било много трудно — да овдовеете така млада, с толкова малки деца — подхвърли на тръгване пасторът. — Вие с Ерих заслужавате много повече щастие. Благославям ви сега и двамата.

Ерих я побутна напред, преди да може да изрече нещо. В колата Джени не се стърпя.

— Ерих, да не би да си казал пред пастора, че съм вдовица?

— Джени, Гранайт Плейс не ти е Ню Йорк, а едно провинциално градче в Мидуест. Хората тук направо се шокираха, като разбраха, че ще се женя за теб след едномесечно познанство. Много по-благосклонни ще са към една млада овдовяла жена от Ню Йорк… поне в това общество. Аз никога не съм казвал, че ти си вдовица. Просто споменах пред пастора, че си изгубила съпруга си. Останалото е свършил той.

— Така да се каже, ти не си излъгал, а лъжецът съм аз, след като не го апострофирах. Ерих, не си ли даваш сметка в какво положение ме поставяш?

— Не, скъпа. Не бих желал да коментират, че една изтънчена дама от Ню Йорк ми е завъртяла главата от пръв поглед.

Ерих се ужасяваше, че може да стане за смях. Предпочел бе да излъже пастора, отколкото да си навлече присмеха на съгражданите си.

— Ерих, при следващата си среща с пастор Барстром ще трябва да кажа истината. В четвъртък вечерта…

— Няма да ме има в четвъртък вечерта.

— Зная. Тъкмо това ме кара да приема поканата, за да се срещна с хората от града.

— Да не искаш децата да останат сами?

— Разбира се, че не искам. Мога да наема жена за гледане.

— Искаш да ме убедиш, че можеш да ги повериш на коя да е, така ли?

— Пастор Барстром сигурно ще ми препоръча…

— Джени, моля те, почакай! Не се забърквай в обществена дейност. Не казвай на пастора, че си разведена. Добре го познавам. Повече няма да зачекне тази тема, ако ти не му я припомниш.

— Но защо се противиш на срещата?

Ерих отмести погледа си от пътя и се обърна към нея.

— Защото те обичам, Джени. Не съм склонен да те деля с други хора. Няма да те деля с никого, Джени!

Ерих заминаваше за Атланта на двадесет и трети февруари, а на двадесет и първи каза на Джени, че ще закъснее за обяд — имал да урежда някаква покупка. Когато се завърна, часовникът показваше един и половина.

— Ела с мен до конюшнята. Имам изненада за теб — покани я той. Тя сграбчи жакета си от закачалката и изтича след него.

Там, широко усмихнат, ги чакаше Марк Гарет.

— Посрещай нови квартиранти — рече той.

В двете най-близки до вратата отделения стояха две шотландски понита — охранени, с лъскав косъм.

— Подарък за моите дъщери — заяви Ерих гордо. — Мисля да ги кръстим Мишка и Звънче. Така момичетата на Крюгер няма да забравят галените си имена.

Почти веднага я поведе към следващия бокс.

— А тук е твоят подарък.

Онемяла, Джени впери поглед в дорестата червеникавокафява кобила, която я гледаше отсреща с ласкави очи.

— Истинско съкровище! — възкликна Ерих. — На четири години е, от най-добро потекло. Вече е спечелила няколко награди. Харесва ли ти?

Джени протегна ръка да погали животното. За нейно учудване то не се дръпна.

— Как се казва?

— Стопанинът й я нарекъл Огнено момиче. Увери ме, че имала огън, сърце и завидно потекло. Ти решаваш как да се нарича.

— Огън и сърце — прошепна Джени. — Това се казва съчетание, Ерих! Смаяна съм.

Той изглеждаше въодушевен.

— Не искам сега да яздиш. Полетата са още заледени. Но ако ти и момичетата държите да се сприятелите с конете, посещавайте ги всеки ден. От следващия месец ще започнем уроците по езда. А сега, ако не възразяваш, да обядваме.

Джени импулсивно се обърна към Марк:

— Ти също не си обядвал. Заповядай у дома. Имаме само печено и салата.

От погледа й не убягна сянката, преминала по лицето на Ерих. Но тя изчезна също така внезапно, както се бе появила.

— Марк, не отказвай — настоя Ерих.

Докато се хранеха, Джени мислеше само за Огнено момиче.

— Скъпа, по лицето ти играе най-щастливата детска усмивка. За мен ли е тя, или за кобилата?

— Ерих, толкова съм впечатлена, че забравих да ти благодаря.

— Джени, имала ли си някога животно? — обади се Марк. Имаше нещо у Марк, което я караше да се чувства спокойна, сякаш си беше у дома.

— Почти — отвърна с усмивка Джени. — Един от съседите ни в Ню Йорк имаше пуделче. Когато се родиха малките, всеки следобед минавах след училище при него. Оставах да му помагам — в апартамента не ми позволяваха да държа кучета.

— Значи винаги си се чувствала ограбена…