Мери Кларк - Вик в нощта

— Остави ни на мира — прошепна. — Моля те! Предупреждавам те, Кевин. Остави ни!

Джени почти се блъсна в келнерката, която стоеше до нея със сметката в ръка. Двете жени от съседната маса до прозореца бяха вперили поглед в тях.

Когато изхвърча бегом от ресторанта, Джени си спомни, че познава една от жените — в неделя сутринта в църквата седеше близо до нея.

След първата вечер Ерих повече не й се обади. Джени се мъчеше да разсъждава разумно, да заглуши безпокойството си. Той имаше едно наум за телефоните, но беше казал, че ще й се обажда всяка вечер. Дали би могла тя да му позвъни в хотела? Шест пъти посегна към слушалката и все се отказваше от намерението си.

Дали Кевин е започнал работа в „Гътри Тиътър“? Ако е успял, ще я изнудва, както правеше в апартамента им — ще я безпокои у дома й. Ерих няма да издържи и от всичко това ще пострадат децата.

Защо Ерих не й се обажда?

Той си пристигна вкъщи навреме — на двадесет и осми.

Джо го посрещна на летището. Джени се поколеба дали да тръгне с Джо, но предпочете да остане и да приготви богата вечеря. Ерих й липсваше. Не можеше да осъзнае колко бяха свикнали — тя и момичетата, с новия си дом през тези няколко седмици.

Ако нямаше чувство за вина от срещата си с Кевин, Джени не би се тревожила, че Ерих не се обади повече. Кевин е виновникът. Ами ако се появи отново, след като изхарчи тези триста долара? А ако сега, след като не бе казала на Ерих, той научи, че са се срещнали?

Тя се хвърли в обятията на съпруга си, когато го видя застанал на вратата. Той я прегърна и я притисна до себе си. Устните му бяха леденостудени. Бързо се стоплиха, щом тя го целуна. „Всичко ще се оправи“ — помисли си Джени с въздишка.

— Липсваше ми — изрекоха и двамата едновременно.

Ерих прегърна и момичетата, попита ги дали са се чувствали добре и след възторжения им отговор им поднесе пакети с подаръци. Усмивката на лицето му бе отговор на тяхната радост от новите кукли.

— Благодаря много — каза важно Бет.

— Благодаря ти, татенце — поправи я Тина.

— Нали това исках да кажа — отвърна объркано Бет.

— Донесе ли нещо за мама? — попита Тина. Той усмихнато погледна Джени.

— Послушна ли беше мама?

Момичетата кимнаха с глава.

— А какво ще каже мама?

Всяка негова шега се забиваше като нож в сърцето й. Дали винаги е така, когато криеш нещо? Джени си спомни думите на Нана по адрес на нейна позната: „Ще лъже дори ако истината е в нейна полза“. „Всъщност какво лошо съм сторила?“ помисли си.

— Послушно момиче бях — отсече Джени, стараейки се да прозвучи шеговито.

— Джени, ти май се изчерви — поклати глава Ерих. Тя осъзнаваше, че насила се усмихва, но го попита:

— Къде е моят подарък?

Той посегна към куфарчето си.

— Понеже харесваш статуетките на Дълтън, намерих в Атланта още една. Казва се „Чаша чай“.

Джени отвори кутията. Статуетката представляваше една старица, седнала в люлеещ се стол с чаша чай в ръка, с поглед, който изразяваше задоволство.

Очите на Джени се напълниха със сълзи, докато гледаше жената. Погледна и Ерих и му се усмихна. „Кевин ще развали всичко това“ — мислеше си тя в същото време.

Беше запалила печката, на масата ги очакваше бутилка вино и чиния със сирене. С вплетени пръсти в неговите тя го поведе към кушетката. Наля от виното в чашите и с усмивка му поднесе неговата. „Добре дошъл у дома.“ Приседна така, че коляното й докосваше неговото. Беше облечена със зелена копринена блуза, модел на Ив Сен Лоран, падаща свободно на меки гънки върху панталон от туид, в който бяха вплетени кафяви и зелени нишки. Косата й беше пораснала и леко докосваше раменете й — Джени не носеше шапка, освен в най-студените дни, и зимното слънце бе оставило златисти отблясъци в тъмната й коса.

Ерих нескрито я наблюдаваше.

— Красива си, Джени. Не си ли облечена прекалено официално?

— Не всяка вечер съпругът ми се връща у дома след четиридневно отсъствие.

— Ако не бях се завърнал точно тази вечер, усилията ти щяха да са напразни.

— Ако не беше се завърнал тази вечер, щях да се облека за теб утре вечер.

Джени реши да смени темата на разговора.

— А сега ми кажи как прекара в Атланта.

— Имах неприятности. Хората от галерията през цялото време ме увещаваха да им продам „Спомен за Каролайн“. Те явно бяха получили две изгодни оферти и вече предугаждаха добрата комисиона.

— В Ню Йорк имаше същите проблеми с тази картина. Не е ли по-добре да не я показваш на изложби?