Мери Кларк - Вик в нощта

Руни посегна към каничката с кафе и доля чашата на Джени.

— И Ерих беше толкова добър към нас. Десет хиляди долара изхарчи по частни детективи, за да открие следите на Ардън.

„Да, Ерих действително го е направил“ — помисли си Джени.

Часовникът над умивалника започна да бие. Станало бе обяд. Джени бързо стана от масата. „Ерих сигурно е вече у дома“ — мислеше си тя. Много искаше да бъде с него.

— Мисис Тумис, май ще трябва да тичаме. Надявам се да ни гостувате.

— Казвай ми Руни. Всички така ме наричат. Клайд не ми позволява да отивам в Голямата къща. Но аз го надхитрям. Толкова много неща имам да върша там. Искам всичко да изглежда красиво. А ти пак ми ела на гости. Обичам да има хора около мен.

Усмивката промени лицето на жената. За миг изчезна тъгата от очите й. Джени още веднъж се убеди, че Руни Тумис е била красива жена.

Руни настоя да вземат една чиния, пълна с понички, за вкъщи.

— Чудни са за следобедния чай — каза тя, когато им отвори външната врата. Обърна нагоре яката на пуловера си и тихо въздъхна: — Тръгвам да търся Ардън. — Гласът й отново бе станал вял.

Обедното слънце грееше високо на небето и се отразяваше в снежната покривка на полята. Когато преминаха дигата, пред очите им се показа къщата. Слънчевите лъчи я огряваха и открояваха червения цвят на керемидите. „Нашата къща — помисли си Джени. Тя държеше за ръка момичетата. — Дали Руни ще върви безцелно из ширналото се поле, за да търси изгубеното си дете?“

— Колко добра е тази леля — извади я от мислите й Бет.

— Много е добра — съгласи се Джени. — Хайде сега да потичкаме. Татенцето вече сигурно ни чака.

— Кое татенце? — неочаквано попита Бет.

— Единственият.

Преди да влязат в кухнята, Джени прошепна заговорнически на децата:

— Стъпвайте на пръсти, за да изненадаме татенцето.

С искрящи очи те кимнаха в знак на съгласие. Безшумно натиснаха дръжката на вратата. Първото нещо, което чуха, беше гласът на Ерих. Идваше от трапезарията. Всяка негова дума се забиваше като гвоздей, с всяка следваща гневът му се засилваше.

— Как смееш да ми казваш, че аз съм направил това петно?! Виновната си ти! Докоснала си с мазния парцал стената до прозореца, докато си бърсала перваза. Даваш ли си сметка, че сега трябва да сменим тапетите в цялата стая? Знаеш ли колко трудно се възстановява оригиналният тапет? Колко пъти съм те предупреждавал да работиш внимателно с тези мръсни парцали?

— Но, мистър Крюгер — опитваше се да протестира Елза, ала Ерих я прекъсна високо и рязко.

— Искам да ми се извиниш за това, че хвърли вината върху мен. Или се извинявай, или се махай от къщата! Кракът ти да не стъпва тук!

Стана тихо.

— Мамо — уплашено прошепна Бет.

— Шшт — възпря я Джени.

„Възможно ли е толкова да се ядоса Ерих заради една дреболия?“ Инстинктът я възпря да се намеси. А и какво можеше да стори тя?

Чак когато чу хълцането на Елза, която на пресекулки се извиняваше: „Аз… аз… се извинявам… мистър Крюгер“, чак тогава Джени издърпа децата навън и затвори вратата.

— Защо се сърди татенцето? — попита Тина.

— Не зная, миличка. Ще се престорим, че не сме чули. Разбрано?

— Ама ние го чухме — настоя Бет.

— Зная — съгласи се Джени, — но това няма нищо с нас. Хайде сега да влезем отново.

Този път Джени извика още от прага:

— Ерих, привет! — Не дочака дори отговор и отново се провикна: — Има ли тук един съпруг?

— Скъпа — възкликна Ерих и изтича към кухнята усмихнат, за да я посрещне. По лицето му нямаше и следа от предишното раздразнение. — Току-що попитах Елза къде си. Разочаровах се, щом разбрах, че си излязла сама. Имах желание да те разведа из имението.

Той я прегърна и потърка буза о нейната. Джени благослови инстинкта си, който я възпря да обиколи другите постройки в имението.

— Знаех, че ти искаш заедно да обиколим имението — каза тя, — затова само се поразходихме през полето за глътка свеж въздух. Нямаш представа какво облекчение е да не се оглеждаш на всеки светофар, да не си мериш всяка стъпка.

— Трябваше да те предупредя кога пускат биковете — усмихна се Ерих. — Повярвай ми, че щеше да предпочетеш светофарите.

Точно тогава той забеляза чинията в ръката на Джени.

— Какво е това?

— Мисис Тум го даде на мама — побърза с отговора Бет.

— Мисис Тумис — поправи я Джени.

— Мисис Тумис — повтори Ерих след нея и отпусна ръце като пречупени. — Джени, да не би да сте ходили в къщата на Руни?