Мери Кларк - Вик в нощта

— Ерих, аз си имам нощница. За мен ли си купил тази?

— Не. На Каролайн е.

Езикът му неспокойно се въртеше около устните. Усмихваше се странно. Очите му, все така приковани в лицето й, бяха влажни от любов. Тонът му — умоляващ.

— Джени, облечи я заради мен тази нощ.

За минута Джени остана загледана във вратата на банята, без да знае какво да предприеме. „Не искам нощницата на умряла жена“ — крещеше нещо в нея, а пръстите й докосваха мекия и лъскав сатен.

След като й подаде нощницата, Ерих се обърна рязко и напусна стаята. Джени се разтрепери, щом погледна куфара. Да облече своята нощница, да се наметне с пеньоара си и да каже на Ерих „Тази предпочетох“? Но веднага си представи изражението на лицето му, когато й подаваше дрехата на майка си.

„Може да не ми стане. Това би разрешило нещата“ — размишляваше тя. Щом облече нощницата на Каролайн, разбра, че й беше по мярка. Дълбокото деколте подчертаваше стегнатия й бюст. По огледалото се стичаха струйки от парата, сигурно затова изглеждаше така различна. Или зеленикаво-синият цвят подсилваше зеленото в очите й? Не можеше да каже, че нощницата не й става — приличаше й дори. „Но не искам да я нося. Не чувствам себе си в нея“ — терзаеше се Джени.

Тъкмо се канеше да я свали, и чу тихо потропване на вратата. Отвори. Ерих стоеше пред нея, облечен в сива копринена пижама, наметнат с халат в подходящ тон. Загасил бе навсякъде лампите — светеше само тази на тоалетката. Златистата му коса блестеше на светлината на лампата.

Нямаше я червената брокатена покривка на леглото. Чаршафите бяха отметнати, възглавниците в калъфки с дантели бяха изправени срещу масивната лицева дъска на кревата.

В ръцете си Ерих държеше две чаши шампанско. Подаде й едната. Когато се озоваха в средата на стаята, той допря чашата си до нейната и рече:

— Открих останалата част от стихотворението, скъпа. — И с мекота в гласа си бавно започна да изговаря думите:

Очите на Джени се напълниха със сълзи. Това бе нейната брачна нощ. Този мъж, предложили толкова много любов и когото тя обичаше горещо, бе неин съпруг. Тази прекрасна стая бе тяхна. Имаше ли значение каква нощница ще облече?! Ерих заслужаваше този жест. Знаеше едно: когато чашите им звъннаха, нейната усмивка бе толкова щастлива, колкото и неговата. А когато той я хвана за ръка, тя радостно се хвърли в обятията му.

Дълго след като Ерих заспа с ръка под възглавницата и с лице, заровено в косите й, Джени остана будна. Тя толкова бе свикнала с шума от улицата — част от вечерите в Ню Йорк, — че сега й бе невъзможно да приеме абсолютната тишина на стаята.

В спалнята беше много студено. Харесваше й да вдишва чистия хладен въздух. Но в тази тишина, в тази абсолютна тишина, единственото, което чуваше, бе равномерното дишане на Ерих до главата си.

„Толкова съм щастлива — мислеше си тя. — Не знаех, че човек може да изпитва такова щастие.“

Ерих бе нежен и стеснителен в леглото. Тя винаги бе подозирала, че съществуват далеч по-дълбоки чувства от онези, които Кевин бе събудил у нея. Едва сега се убеди.

Преди Ерих да заспи, двамата разговаряха.

— Само Кевин ли беше преди мен, Джени?

— Да.

— Ти си първата жена в моя живот.

Нима искаше да каже, че никога преди не е обичал. Или че с никоя не е спал? Възможно ли беше това?

Опита се да заспи. Когато отвори очи, едва се зазоряваше. Усети как Ерих леко стана от леглото.

— Ерих…

— Скъпа, прощавай, че те разбудих. Не мога да спя повече от няколко часа. За малко ще отскоча до хижата, ще порисувам и около обяд ще се върна.

Тя почувства неговите целувки върху челото и устните си. Обърна се, промърморвайки: „Обичам те“, и потъна в сън.

Когато отново се събуди, стаята бе огряна от светлина. Изтича бързо до прозореца и дръпна завесите. Докато оглеждаше любопитно всичко навън, Джени с изненада забеляза как Ерих се отдалечи и изчезна в гората.

Навън пейзажът бе също като в рисунките му. Клоните на дърветата бяха побелели от скреж. Сняг бе затрупал покрива на най-близкия плевник. В далечината на полето тя съзря добитъка.