Мери Кларк - Вик в нощта

Джени го последва, очаквайки да види ергенската стая в тази фамилна къща. Беше й любопитно да узнае какъв вкус бе проявил Ерих по отношение на мебелите. Досега всичко, което й бе показал, друга ръка бе подредила и оставила за него.

Той отвори вратата на стаята до семейната спалня. И тук лампите светеха. Единичното легло от кленово дърво бе покрито с цветна кувертюра. От едно полуоткрехнато бюро с извит сгъваем капак се подаваха подострени моливи и листа за скициране. В библиотека с три лавици стоеше „Книга на познанието“. На тоалетната масичка привличаше погледа спортен трофей. В левия ъгъл, близо до вратата, имаше люлеещ се стол с висока облегалка. Хокеен стик стоеше изправен до дясната стена.

Това беше стая на десетгодишно момче.

— Не съм спал тук, откакто почина майка ми — заобяснява Ерих. — Като малък обичах да лежа в леглото, заслушан в стъпките й от съседната стая. Вечерта след злополуката, за да ме успокои, татко предложи да легнем в други две спални. Повече не се върнах тук.

— Да не искаш да кажеш, че в твоята стая и в спалнята никой не е спал близо двадесет и пет години?

— Да. Не сме ги ползвали от дълго време. Моята стая ще бъде някога на сина ни, скъпа.

Джени изпита облекчение, когато се върнаха във фоайето. Въпреки пъстрата кувертюра и топлината от кленовите мебели, в стаята на Ерих имаше нещо обезпокояващо.

Бет непрекъснато я дърпаше.

— Мамооо, гладни сме.

— Извинявай, Мишле. Хайде да идем в кухнята.

Бет затича през дългия хол. Стъпките й, въпреки малките крачета, вдигнаха силен шум. Тина я последва, провиквайки се след нея: „Чакай ме, Бет!“

— Не тичай — извика Ерих.

— Да не счупите нещо — предупреди ги Джени, спомняйки си за скъпия порцелан във всекидневната.

Ерих свали от раменете на Джени палтото от норки, преметна го през ръка и я попита:

— За какво мислиш сега, скъпа?

Безпокоеше я начинът, по който той й задаваше въпросите си. Сякаш изгаряше от нетърпение да чуе нейното одобрение. И тя започна да му отговаря, както отговаряше на Бет: „Чудесно! Харесва ми!“.

Хладилникът беше претъпкан с храна. Джени затопли мляко за какаото и направи сандвичи с шунка.

— За нас имам шампанско — каза Ерих и протегна ръка зад гърба й върху облегалката на стола.

— След малко ще бъда готова за шампанското — усмихна се тя и кимна към момичетата. — Нека се оправя с тях.

Тъкмо се канеха да стават от масата, и някой позвъни на вратата. Лицето на Ерих засия от удоволствие:

— Марк, човече! Влизай!

Гостът изпълни антрето. Разрешените му от вятъра светли коси почти стигаха до рамката на вратата. Тежката ескимоска дреха не можеше да скрие силните рамене на атлет. Пронизващите сини очи доминираха над изразителните черти на лицето му.

— Джени, това е Марк Гарет. Говорил съм ти вече за него.

Марк Гарет. Доктор Гарет, ветеринарят, който Ерих имаше за брат още от детството си. „Марки ми е като брат — беше й казал веднъж Ерих. — Ако се беше случило нещо с мен, преди да се оженя, той щеше да наследи имението ми.“

Джени протегна ръка към Марк и почувства неговата — студена и силна.

— Ерих, винаги съм ти казвал, че имаш добър вкус. Джени, добре дошли в Минесота.

Тя го хареса от пръв поглед. „Прекрасно е, че сме тук“ — беше отговорът й. Представи му и момичетата. За нейна изненада те го гледаха със страхопочитание. След малко Бет каза:

— Много, ама много си голям.

Марк отказа да пие кафе.

— Неудобно ми е да се натрапвам — обърна се той към Ерих, — но исках да го чуеш от мен. Днес следобед Барон си разтегна сухожилието.

Барон беше конят на Ерих. Описали го бе като чистокръвен, расов, с безупречно потекло, буен. „Забележително животно. Можех да го дам за разплод, но реших да го задържа за себе си.“

— Има ли счупени ребра?

— Слава богу, не.

— Какво е станало?

Марк се поколеба, преди да му отговори.

— Очевидно някои е оставил открехната вратата на конюшнята и конят е излязъл. Препънал се е при опит да прескочи бодливата ограда на пасището.

— Вратата на конюшнята е била отворена? — изговаряше всяка дума отчетливо Ерих. — Кой я е оставил отворена?

— Излиза, че никой. Джо дори се закле, че я е затворил, след като е бил там сутринта да нахрани Барон.

„Джо. Ето защо изглеждаше изплашен“ — помисли си Джени. Погледай привлякоха момичетата, които смълчани седяха на масата. Само минути преди това бяха готови да щуреят. Очевидно и те долавяха безпокойството, което настъпи. Ерих дори не се опитваше да скрие гнева си.