Мери Кларк - Вик в нощта

„Смешно, но аз не мисля другояче за майката на Ерих освен като за Каролайн. Нищо чудно и баща му да е мислил по същия начин. Вместо да казва на Ерих «майка ти», споменавайки я, изричал Каролайн…“

Има ли по-голяма радост от това, да подреждаш дома си, да го украсяваш… Колко пъти тя бе обгръщала с поглед апартамента, бе въздишала дълбоко: „Ах, да имах възможност, бих сменила това… и това… и това.“

Какво чувство на свобода ще е да се събудиш рано сутрин с мисълта, че няма да тичаш за работа, че ще останеш при децата си у дома, ще им отделиш време, а не броени минути в края на деня, капнала от умора. Тя вече бе пропуснала златното време от тяхното детство.

А какво е това, да си съпруга? Колкото Кевин бе баща на децата си, толкова беше и съпруг на жена си. Дори в най-интимните им мигове тя съзнаваше, че той само играе ролята на съпруг. Убедена бе, че през краткото им семейно съжителство той й изневеряваше.

Ерих беше зрял мъж. Могъл е да се ожени отдавна, но бе изчаквал. Умееше да носи отговорност. Кевин я избягваше. Ерих бе сдържан. Фран каза, че той бил труден по характер. Същото мислеше за него и мистър Хартли. „По-лесно ми е да нарисувам чувствата си, отколкото да ги изразявам“ — бе й казал Ерих. А толкова любов имаше във всичко, нарисувано от него. Ръката му се плъзгаше по бузата й.

— Събуди се, миличка. Вече сме у дома.

— Какво? О, аз наистина съм заспала.

— Радвам се, че си поспа. Я погледни навън. Луната така силно свети, че всичко се вижда — настояваше той. — Движим се по селски път номер 26. Имението ни започва от тази ограда покрай пътя. Завършва при Грей Лейк. Само горската му площ е двеста акра. Границата е в долината на реката, която се влива в пълноводната Минесота. Вгледай се и ще видиш някои от постройките. Ето ги оборите за добитъка, зад тях — зърнохранилищата, хамбарът и старата мелница. Като ги подминем, ще се покаже и задната част на къщата. Ще ти дам знак…

Джени притисна още по-силно челото си в стъклото. Нещо от онова, което сега виждаше навън, бе съгледала в картините на Ерих. Знаеше, че отвън къщата е облицована с червени тухли. Подобни фермерски къщи тя бе виждала в списанията. Но тази нямаше нищо общо с описанието на Ерих.

Дори погледната отстрани, тя изглеждаше като замък. Беше триетажна, широка около двадесет и пет метра. От първия етаж струеше светлина през високите и стилни прозорци. Луната осветяваше покрива и блестеше над него като корона — снегът отразяваше меката й светлина.

— Ерих!

— Харесва ли ти, Джени?

— Да ми харесва ли?! Всичко е толкова величествено! Надминава два пъти, не пет пъти очакванията ми. Защо не ме предупреди?

— Исках да те изненадам. Държа да я запомниш такава. Първото впечатление е най-силно. Наредих на Клайд да включат навсякъде светлините. Виждам, че е изпълнил заръката ми.

Джени оглеждаше всеки детайл с любопитство, докато колата бавно се движеше. Бяла дървена веранда опасваше цялата къща. Разпозна я. Беше същата от „Спомен за Каролайн“! Дори люлката, на която седеше жената, бе на мястото си.

Колата сви надясно и влезе през широко отворените порти. Фаровете осветиха закрепения най-отгоре надпис „ФЕРМА КРЮГЕР“. Пътят продължи да се извива покрай заснежените полета. Отдясно започваше тъмна, гъста гора. Оголените клони на дърветата стърчаха като скелети срещу луната. Завиха наляво и едва тогава спряха пред входната врата. Към нея водеха широки каменни стъпала.

Над масивните, украсени с дърворезба прозорци се извиваха други, по-малки, като арки. От тях струеше светлина. Джо изтича да отвори вратата на Джени. Ерих побърза да му подаде Тина, която все още спеше, с думите „Погрижи се за децата, Джо“, хвана Джени за ръка и бързешком изкачи стълбата. Стисна дръжката на вратата и я отвори. Точно тогава се спря и впи поглед в Джени.

— Ще ми се да те нарисувам. Ще нарека картината „Пристигане у дома“. Дългата ти тъмна коса, очите ти, които толкова нежно ме гледат… Обичаш ли ме, Джени?

— Обичам те, Ерих.

— Обещай, че никога няма да ме напуснеш.

— Ерих, как можа да си помислиш това сега!

— Моля те, Джени, закълни се!

— Кълна се, че никога няма да те изоставя, Ерих — каза тя и обви ръце около шията му.

„Как копнее той за обич“ — помисли си тя. През целия месец Джени се измъчваше от едностранчивостта на връзката им — той бе онзи, който даваше, а тя само получаваше. Сега му бе благодарна за това, което поиска от нея.

— „Джени ме целуна“ — каза Ерих усмихнато и я прегърна. Когато влязоха в хола, той я целуна отначало плахо, после с нарастваща жар. Възкликна: — О Джени!