Мери Кларк - Вик в нощта

— Ерих, нямам никакво намерение да си блъскам главата над тия хартийки. Къде да подпиша?

— Отбелязал съм, скъпа.

Джени изписа набързо името си. Очевидно адвокатите на Ерих се опасяваха, че тя се омъжва за него заради парите му. Не би могла да ги упрекне, но се чувстваше сконфузена.

— И още нещо, скъпа. Този документ урежда и материалното състояние на твоите деца. Те ще станат наследници и всяка ще има право на една двадесет и първа част. Това влиза в сила след осиновяването им. А ти, след смъртта ми, ще наследиш всичко.

— Не смей да говориш така, Ерих!

Той сгъна листовете и ги върна в куфарчето.

— Никаква романтика нямаше в това, което трябваше да свършим, но… По-добре ми кажи, какво би искала да получиш за петдесетгодишнината от сватбата ни?

— Дарби и Джоан.

— Какво?!

— Това са известните Дълтънови статуетки на Стареца и Старицата, седнали доволно един до друг. Винаги съм ги харесвала.

На другата сутрин Ерих пристигна при нея с кутия в ръка. Носеше й подарък. В кутията бяха двете статуетки.

— Цена нямаш, Джен. Триста доларчета! Ще ми свършат добра работа. На теб винаги ти е вървяло.

— Нали двамата сме събирали тази покъщнина. Половината от парите ти се полагат, Кев.

— Господи! Като си помисля как само сме ги събирали тези вехтории. Хората изхвърляха старите си мебели заедно с боклука, а ние тичахме да ги събираме! Помниш ли как се справихме с онзи, дето ти дърпаше стола, а? Ти беше седнала преди него, а той дърпа ли дърпа.

— Как да не помня! Очаквах, че ще извади нож срещу мен. Кев, защо не дойде малко по-раничко? Само след минута ще се появи Ерих и никак няма да му стане приятно, ако те види тук.

Двамата стояха в празния апартамент. Мебелите бяха изнесени. Джени бе продала всичко за по-малко от шестстотин долара. Без картините стените изглеждаха оголени; подът беше по-грозен без килима. Единствено новите елегантни куфари в ъгъла заслужаваха внимание.

Кевин беше облечен с модерен шведски пуловер. „Нищо чудно, че все не му стигат парите“, мина й през ума. Гледаше го с безразличие. Забеляза торбичките под очите му. „Ето ти още една негова слабост.“ Усещаше вина, че я боли повече за дома, който напускаше, отколкото за това, че вече няма да види Кевин.

— Джени, изглеждаш прекрасно! А това синьо страшно ти отива.

Тя беше облякла синия копринен джемпър. При едно от посещенията си Ерих настоя да я заведе с децата в „Сакс“. Джени се опита да възрази, но той отхвърли всички нейни протести: „Приеми нещата така: докато дойде време за плащане, ти вече ще си моя съпруга.“

Сега елегантните й куфари бяха претъпкани с луксозни дрехи — блузи, пуловери, рокли, вечерни поли, ботуши от „Рафаел“, обувки от „Магли“. След като преодоля неловкостта, която изпитваше отначало, докато Ерих плащаше за нейните и на децата покупки, Джени започна да се наслаждава на пазаруването. Каква радост беше да купува на децата дрешки! Непрекъснато повтаряше: „Колко си добър към нас, Ерих!“ „Обичам те, Джени. Всяко пени, изхарчено за теб, е удоволствие. Никога не съм бил по-щастлив!“ Той й помагаше при избора на дрехите. Имаше усет за стил. „Гледаш на всичко с очите на художник“ — шегуваше се тя.

— Къде са момичетата? — сепна я с въпроса си Кевин. — Искам да се сбогувам с тях.

— Излязоха на разходка с Фран. Ще ги вземем след церемонията. Фран и мистър Хартли ще обядват с нас. После отиваме направо на летището.

— Джен, защо е това препускане? Познаваш Крюгер само от месец.

— Достатъчно, ако си сигурен в човека. А ние и двамата сме сигурни един в друг.

— Но аз още не съм сигурен дали трябва да осиновят децата ми. Не искам да му ги давам.

Джени се опита да скрие раздразнението си.

— Кевин, вече обсъждахме този въпрос. Ти подписа документите. Никога не си имал грижа за децата, нито си им плащал издръжката. А когато те питат семеен ли си, отговаряш, че нямаш семейство.

— А как ще се почувстват те, когато пораснат и разберат, че съм се отказал от тях?

— Ще ти бъдат благодарни, че си им дал шанс да бъдат с баща, който ги заслужава. Не забравяй, че и аз съм осиновена. И винаги ще съм благодарна на онези, които са се отказали от мен. Защото да бъдеш възпитаван от Нана, е истинско щастие.

— Съгласен съм за Нана. Но не ми харесва Ерих Крюгер. У него има нещо, което аз…

— Кевин!

— Добре де! Тръгвам. Много ще ми липсваш. Все още те обичам, Джен. Знаеш, нали? — Той взе ръцете й. — Обичам и децата си.