Мери Кларк - Вик в нощта

„Край на действие трето. Завеса. Всички са просълзени“ — помисли си Джени.

— Моля те, Кевин. Не искам Ерих да те вижда тук.

— Джен, има вероятност да дойда в Минесота на работа. В контакт съм с „Гътри Тиътър“ в Минеаполис. Щом пристигна, ще ти се обадя.

— Кевин, не ме търси!

Тя решително се отправи към вратата. В същия миг се чу звънецът.

— Ерих е — каза нервно Джени. — По дяволите! Не исках да те завари. Хайде, ще те изведа навън.

Ерих стоеше зад стъклената врата на фоайето. В ръцете си държеше огромна кутия, обвита в луксозна хартия. Джени забеляза как изражението на лицето му светкавично се промени — от задоволство към неприязън, — щом видя Кевин.

Тя отвори вратата, за да го приеме, а после някак инстинктивно извика:

— Кевин, почакай за минутка! Сбогом, Кевин!

Двамата мъже се погледнаха в очите. Не размениха нито дума. После Кевин се усмихна и целуна бърже Джени по устата. С тон, който прозвуча почти интимно, той каза:

— Беше ми приятно с теб. Благодаря ти още веднъж. Ще се видим в Минесота, скъпа.

— Летим над Грийн Бей Уисконсин. Височина на полета — тридесет хиляди фута. Ще кацнем на летище „Туин Ситис“ в седемнадесет и петдесет и осем. Температурата в Минеаполис е осем градуса по Фаренхайт. Времето е ясно, очаква ви прекрасен следобед. Надявам се, че е било удоволствие да летите с нас. Още веднъж ви благодаря, че сте се доверили на компания „Портуест“.

Ерих взе ръцете на Джени в своите. — Приятно ли ти беше?

— Изключително — усмихна му се тя. И двамата се загледаха в пръстена на Каролайн, който сега носеше Джени.

Бет и Тина, полузаспали, бяха обсипани със специално внимание от стюардесите. Сега двете изглеждаха съвсем различно с новите си кадифени панталони, белите пуловери с лодка яка и къдравите кестеняви коси, които покриваха челата им.

Джени се обърна към прозореца, за да се наслади на пухкавите облаци, които се носеха навън. Изглеждаха като същински възглавници. Щастието не можеше да потуши вътрешното й раздразнение към Кевин. Познаваше лекомислието му, но винаги го бе мислила за добряк. А той излезе изнудвач. Като облак затъмни нейния сватбен ден.

Когато Кевин напусна апартамента й, Ерих се обърна към нея:

— За какво точно ти благодари и какво искаше да каже Кевин? Ти ли го покани в нашия дом?

Въпреки усилията й да му обясни той остана глух към думите й.

— Дала си му и триста долара?! А той колко ти дължи за издръжката на децата?

— Но половината от парите за мебелите са негови.

— А може би ти се е приискало да намериш повод да се срещнете?

— Ерих, как можа да ти мине през ума такава мисъл? — каза тя, сподавяйки сълзите, които напираха в очите й. Не искаше той да ги вижда.

— Джени, прости ми. Ревнувам те. Не мога да понасям някой да се докосва до теб. Не искам вече Кевин дори само с пръст да те пипне.

— Мога да ти обещая, че повече никога няма да стори. Господи, само за едно съм му благодарна, че подписа за осиновяването. До последния момент стисках палци да не се разколебае.

— Парите са всевластни.

— Ерих, да не би да си му платил?

— Не кой знае колко. Две хиляди долара. По хиляда за всяко дете. Евтино, за да се отърве от тях!

— Значи той ти е продал децата си! — прошепна Джени, стараейки се да прикрие ужаса, който изпитваше.

— Щях да му платя петдесет пъти повече.

— Не трябваше да ми го казваш.

— Не бих го направил, но не искам да го съжаляваш… Нека забравим за това. Искаш ли да видиш сватбения си подарък?

Беше палто от лъскава черна норка.

— О, Ерих!

— Хайде, пробвай го.

То бе луксозно, меко, топло и леко.

— В тон е с цвета на косата и очите ти — със задоволство изрече Ерих. — Знаеш ли какво си мислех тази сутрин?

— Не.

Той я прегърна.

— Не съм спал цялата нощ. Ненавиждам хотелите и непрекъснато си мислех само едно: „Джени ще бъде довечера до мен, в моя дом.“ Знаеш ли стихотворението „Джени ме целуна“?

— Не си го спомням.

— Аз пък съм запомнил само няколко реда: „И умора ми тежи, стар съм, но забележи…“ и последния стих — „Джени ме целуна“. Когато натиснах звънеца пред вратата ти, точно за това си мислех. А какво видях? Целува те Кевин Макпартланд.

— Ерих, моля те.

— Прости ми. Да се махнем оттук. Толкова е потискащо.

Тя не можа да обгърне с поглед всичко за последен път.

Той бързаше да я вкара в лимузината си.

Дори и по време на сватбената церемония Кевин не излизаше от ума й. Спомни си за сватбата им преди четири години, в „Санта Моника“. Избрали бяха точно тази църква, защото там се бе омъжила Нана. Нана седеше сияеща на първата редица. Тя не одобряваше Кевин, но го прие, след като Разбра, че Джени го обича. А каква бе сегашната им сватбена церемония?! Вместо пред свещеник тя стоеше пред съдия! „Аз, Дженифър, вземам теб…“ Господи! Едва не изрече „Кевин“. Почувства питащите очи на Ерих и повтори по-ясно и решително думите си: „Аз, Дженифър, вземам теб, Ерих, за…“