Мери Кларк - Вик в нощта

— Хей, вие двечките, нека потичаме из полето!

Децата със смях затичаха след нея. Играха на гоненица.

Накрая и трите спряха, останали без дъх. Бузите на Бет и Тина бяха порозовели от студа, а очите им грееха от радост. Обичайната сериозност беше изчезнала от лицето на Бет. Джени ги подкани да продължат.

— Докато има път, ще вървим — свърши ли се, връщаме се обратно.

Когато стигнаха върха на дигата, Джени зърна бяла къща, сгушена в другия край на полето. Изненада се. Реши, че това е била едновремешната фамилна къща, сега обитавана от управителя.

— Мамо, кой живее там? — полюбопитства Бет.

— Някои от хората, които работят за татенцето.

Докато разглеждаха къщата, външната врата се отвори — верандата се показа жена и махайки с ръка, им подсказа, че ги кани.

— Бет, Тина, хайде да идем. Ще се запознаем със съседите.

Стори й се, докато пресичаха полето, че жената гледа някак неприветливо. Стоеше пред вратата, сякаш студът не я засягаше. Джени я помисли за възрастна, но когато наближи, видя, че беше току-що прехвърлила петдесетте. Прошарената й коса беше хваната небрежно на кок. През очилата ясно прозираха сивкави тъжни очи. Носеше дълъг износен пуловер, който подчертаваше кокалестите й рамене и хилавото й тяло. Някои от чертите на лицето й издаваха, че на младини е била красива. Тя втренчено гледаше Джени, докато взаимно се представяха.

— Точно както ви описа Ерих. — В гласа й Джени долови нервна възбуда. — „Руни — рече той, — видиш ли Джени, все едно че пред теб стои Каролайн.“ Но ми забрани да говоря за това — продължи да обяснява жената. Не можеше да скрие усилието, което правеше, и вътрешната си възбуда.

Джени охотно й подаде двете си ръце.

— И на мен Ерих ми каза за вас, Руни. Разбрах, че съпругът ви е управител на фермата. Още не съм го срещнала.

Жената се престори, че този факт не я засяга.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да.

— На колко години сте?

— На двадесет и шест.

— Дъщеря ни Ардън е на двадесет и седем. Клайд ми каза, че тя заминала за Ню Йорк. Случайно да сте я срещали? — попита Руни с нескривано, изгарящо нетърпение.

— Не — отговори й Джени. — Ню Йорк е голям град! А какво работи тя? Къде живее?

— Не зная. Ардън избяга преди десет години. Не беше необходимо да бяга. Можеше просто да ми каже: „Мамо, искам да отида до Ню Йорк.“ Никога не бих й отказала. Баща й беше строгичък към нея. Тя знаеше, че той нямаше да й разреши. Беше толкова млада. Добро момиче беше дъщеря ми… Така и не разбрах, какво се случи. Мислех си, че е щастлива с нас. — Погледът на жената бе вперен в стената. Изглеждаше като човек, унесен в своя си мечта: сякаш обясняваше нещо, което бе обяснявала стотици пъти преди. — Едничка ни беше. Толкова дълго чакахме да се роди. Толкова хубава беше и жизнерадостна. Разбирате ли какво искам да ви кажа? Още от раждането си беше пламенна. Затова я изрекохме Ардън. Това име най-много й прилягаше.

Бет и Тина се сгушиха в Джени. Имаше нещо в погледа и в тялото на тази жена, което ги плашеше.

„Мили боже! Десет години да не чуеш нищо за детето си! Аз бих полудяла“ — шепнеше наум Джени.

— Ето снимката й. — Руни показа поставена в рамка фотография, окачена на стената. — Снима се две седмици преди да ни напусне.

Джени видя усмихната девойка с руса къдрава коса.

— Може би се е омъжила и има деца — продължи Руни. — Много често съм си мислила за това. Като ви видях с малките, реших да ви извикам. Помислих си, че може и да е Ардън.

— Съжалявам — отвърна Джени.

— Не. Няма защо. И много ви моля, нито дума за това на мистър Ерих. Не споменавайте, че съм говорила за Ардън. Клайд ме предупреди, че Ерих не желае да говоря за Ардън и Каролайн. Каза ми още, че това е било причината Ерих да ме уволни от работа, когато баща му почина. Добре се грижех за къщата. С Клайд пристигнахме тук, когато Каролайн и Джон се ожениха. Каролайн много харесваше как работех. След смъртта й гледах да поддържам всичко, както тя го бе оставила. Като че ли всеки момент ще чуя стъпките й. Елате в кухнята. Направих понички. Кафето също е готово.

Джени, усети миризмата му. Седнаха в уютната кухня около маса от бял емайл. Изгладнели, Тина и Бет се нахвърлиха на топлите, поръсени с пудра захар понички, пиха и мляко.

— Помня, когато Ерих беше на техните години — поде Руни. — Тогава още правех за него понички. Само на мен Каролайн поверяваше Ерих. Чувствах го като свое дете. И още го чувствам така. Десет години нямах дете. А Каролайн роди още на следващата година. Никога не бях виждала момче повече да обича майка си. Не я изпускаше от очи. О, как приличаш на нея! Поразително приличаш!