Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Срещу него, изправен лице в лице с реалната опасност, Томкин се къпеше в пот. Вече сериозно се съмняваше в правилността на опита си да сключи сделка с нинджата. Безредицата долу само подсилваше тези съмнения, още повече че знаеше отлично какви сили е разположил в сградата Кроукър, какво, е тяхното въоръжение. Дали са успели да го хванат? Долу сякаш се водеше Третата световна война! Ами ако успее да се промъкне дотук? Ще мога ли да му се доверя? Господи, Линеър е последната ми надежда, а аз го предадох!

Томкин понечи да проговори, но в последния момент стисна уста. Не можеше да каже на Никълъс какво е направил, каквито и да бяха обстоятелствата. Пъхна трепереща ръка под сакото си и опипа пистолета с хлъзгави от пот пръсти. Чувстваше се не на място, като лишена от зъби пираня срещу връхлитаща акула. Това чувство му беше неприятно, той обичаше всичко да бъде под негов контрол.

Контролът осъществяваше от бюрото си, в заседателната зала сред разгорещени преговори, в половината свят, където успокояваше едни и безмилостно наказваше други свои клиенти. Но в този миг животът му беше в чужди ръце и сърцето му бе пронизано от страх — чувство, което беше изпитал за последен път преди цели шестнайсет години, в един сух и горещ ден… Там, край къщата в Джин лейн, сред лятната жега… Вятърът свиреше в сухата трева, пясъкът поскърцваше под краката му като натрошено стъкло, прибоят продължаваше неуморните си атаки срещу брега. Движение и тихи степания… Гелда! Господи, Гелда, Гелда!…

Сърцето блъскаше в гърдите му като чук, тежка топка се надигна в слабините му и притисна стомаха…

— … по-добре да седнеш на мястото си, вече ти казах…

— Какво, какво?

— Седни, Томкин. Той скоро ще дойде.

— Кой ще дойде?

— Сайго, нинджата…

Лицето на Томкин блестеше на слабата светлина, която нахлуваше през редицата прозорци вляво. Осветлението на целия етаж беше изключено.

— Не го ли хванаха?

— Мисля, че не.

— Но какво тогава е станало с всичките тези хора долу? Мислеше за тях като за отбранителна линия. Не е възможно всички до един да бъдат разпръснати толкова лесно!

— Изненадан съм, че мислиш за тях — разбра го погрешно Никълъс. — Но идеята не беше моя… Тук трябваше да сме само тримата — ти, аз и нинджата. Всички останали ще се превърнат в излишни жертви…

Томкин направи крачка към прозорците, питайки се дали Никълъс ще го последва, както беше предположил нинджата.

— Искаш да кажеш, че ние… ти, аз и ченгето… няма да бъдем жертви, така ли?

Никълъс беше неподвижен като каменна скулптура.

— Не. Тук горе, на Олимп, моралът няма никакво значение. Когато човек свикне да гледа себеподобните си от такава височина, чертите им стават замъглени и неясни, а самите хора — еднакви като мравки и точно толкова незначителни. Може ли липсата на една мравка да промени курса на историята? Изключено!

— Ти си луд! — изръмжа Томкин. — Изобщо не разбирам за какво говориш!

Работата е там, че прекрасно го разбирам, помисли си той. Стисна с длани страните си, пръстите му затвориха клепачите, но под тях продължаваха да се мяркат ослепителни образи. Гелда и онова момиче… Пулсът му отново побесня, вените му натежаха от бясна омраза, главата му се издуваше като балон… Как може да стигне дотам! Но той я наказа, наказа я както трябва! Напълно заслужено! Мислите му се насочиха в опасна посока…

Откъде се появиха спомените за отдавна отминалите безгрижни дни? Пред очите му подскачаха картини от далечното минало — ярко боядисаните коледни яйца в Кънектикът, училищните вечеринки, приятните летни ваканции, загорелите тела на момичетата, излизащи от вълните като морски сирени…

Част от онова време остана запечатано върху избелелите снимки, остана навеки вградено някъде между влакната на хартията от „Кодак“ и комбинацията от химикали, въпреки това реално като съня на Колидж за обетованата земя Ксънейду… А после се превръщаше в дим и изчезваше като надеждите на пристрастен към наркотиците човек.

— Казваш, че идва… — проговори Томкин с натежал от емоции глас, прочисти гърлото си и попита: — Какво смяташ да правиш?

— Искам да се отдръпнеш от прозореца и да седнеш — отвърна Никълъс.

— Трябва да зная — изкрещя Томкин. — Става въпрос за живота ми!

— Седни, Томкин — повтори Никълъс, а гласът му прозвуча още по-тихо и спокойно. — Продължаваш ли да крещиш, ще му дадеш съвсем ясна представа за своето местонахождение!

Томкин го гледаше с блеснали очи, гърдите му под сакото бурно се повдигаха. После изведнъж се тръшна зад бюрото си.