Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Никълъс обърна глава към дъното на кабинета. Край отворената врата на банята се виждаше тясно коридорче, водещо към помещението за контрол на етажната климатична инсталация, а оттам — към канцелариите в задната част.

Сайго едва ли щеше да направи опит да влезе през главния вход. Вратата беше прекалено тежка и бавно подвижна, за отварянето й се изискваха доста усилия, а следователно и време. Разбира се, не можеше да пренебрегне наличието на тесен перваз под прозорците, макар че, както при повечето съвременни сгради с климатична инсталация, и тези прозорци не можеха да се отварят. Могат да бъдат счупени, разбира се, но и този процес е свързан с време, а и с нещо далеч по-лошо — с неизбежен шум.

Значи е логично да очаква нападение откъм задната част на офиса. За миг обмисли възможността да заеме по-изгодна позиция там например в нишата с контролните уреди за климатичната инсталация. Отказа се, тъй като все пак съществуваше възможност Сайго да нападне от другаде. Което означаваше, че шансовете му да покрие цялото помещение ставаха нула.

Беше абсолютно сигурен, че в този момент Сайго се движи нагоре, към тях.

В помещението беше абсолютно тихо, ушите му леко пищяха, сякаш току-що се беше измъкнал от епицентъра на ураган. Прозорците и плътно затворената врата пречеха на проникването на какъвто и да било шум от улицата.

Чуваше тежкото дишане на Томкин, който беше разтворил уста като астматик. Мястото му зад бюрото беше скрито в непрогледен мрак.

— Премести се леко вдясно, — прошепна Никълъс. — Заедно със стола… Така… — извърна глава: — Сега вече не мърдай.

Тънък и слаб лъч светлина легна върху част от стоманеносивата коса на богаташа.

Цялата сграда гъмжеше от ченгета, но това беше съвсем в реда на нещата.

Двама в началото на стълбището, трима пред вратата на асансьора. Разбира се, той нито за миг не беше мислил да използва главната шахта.

Най-лесно би било да прибегне до хипноза — това щеше да бъде както практично, така и забавно. Идеята да се насочи към върха на асансьора, обслужван от някой копой в цивилни дрехи, му се стори безкрайно привлекателна. Но тя можеше да бъде осъществена само при наличието на комплект от твърде специфични обстоятелства. Ако разполагаше с необходимото време, той несъмнено би я осъществил. Но в момента беше абсолютно сигурен, че не разполага с достатъчно време. Всеки миг полицейската част, ангажирана с охраната на подстъпите към сградата, ще се организира, всичко ще се залее в ослепителна светлина, ще се преброят жертвите и ще се поискат нови подкрепления. Никак не го привличаше идеята да направи опит за измъкване през гъст кордон от настръхнали мъже с пръсти на спусъка, които несъмнено ще знаят точно какво трябва да стрелят.

И този начин на измъкване беше по силите му, но нямаше никакъв смисъл да се излага на ненужни рискове.

Спря в сянката и измъкна от колана си четири малки плочки. Две от тях внимателно привърза под подметките на меките си обувки, другите залепи за дланите си. Катаната преметна на гърба си. Вече нямаше начин да направи нито крачка, без да привлече вниманието, тъй като върху външната част на плочките бяха прикрепени петсантиметрови стоманени куки, сплетени в сложна мрежа.

Сайго разви дългото найлоново въже от кръста си. В единия си край то завършваше с трирога метална кука. Вдигна глава да огледа свода на преддверието, макар вече да го познаваше добре. Скоро откри каквото му трябва, вдигна ръце и тежката кука започна да описва симетрични кръгове над главата му.

Набрала необходимата скорост, тя излетя и с тихо изтракване се залови за една от напречните метални греди под свода. Използвайки инерцията на замаха си, Сайго скочи към близката стена с краката напред, металните котки на подметките му захапаха здраво гладката повърхност от изкуствен мрамор.

Това беше една от най-старите техники на нинджуцу, векове наред използвана за проникване в укрепленията на противника. Дори и най-гладката стена не е сериозно препятствие за нинджата.

Издигаше се нагоре със смайваща бързина, като муха по стъклото на широк прозорец. Беше напълно невидим за онези долу, дори някой от тях да се сетеше да погледне нагоре. Отново си възвърна желязната увереност.

Хората в преддверието бяха шокирани и объркани, имаха чувството, че врагът им просто се е разтворил във въздуха. Така и докладваха на Кроукър по радиото.

Халюциногенният наркотик вече властваше напълно в тялото му, то се сля изцяло с околната среда. Катерейки се нагоре по стената, той чувстваше, че всичките му възприятия — зрение, обоняние, вкус, слух, чувства — всичко действаше едновременно и с пределна яснота.