Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Странно променени от акустиката на огромното затворено пространство долу, до слуха му долитаха откъслечни и сякаш триизмерни звуци. С изненада откри, че на тази височина някои от тях се долавяха по-ясно, отколкото долу — тропот на обувки по каменния под, гласове, които викат линейка… Няма да ви помогне линейката, помисли си той и леко поклати глава. Гласовете продължаваха едностранното си бъбрене… Ясно, радиостанция… Това сега е без значение.

Финият прах, отронен от острите металически зъби, бавно бе подет от лекото течение, изскочи на светло и заприлича на сребърен дъждец.

На последния етаж цареше пълна тишина. Това е работа на Никълъс, именно по тази причина е настоявал никой от хората на Кроукър да не се появява там… Сега звукът е най-големият му враг.

— Искам да не гледаш в него, когато се появи — беше казал на Томкин преди известно време той. — Мислиш ли, че ще можеш?

Много е трудно да обърнеш гръб на човек, който е дошъл да те убие. Никълъс знаеше това. Но в случая беше задължително, тъй като си даваше сметка какво може да стане с Томкин, когато влезе в обсега на кужи кири. Най-вероятно ще счупи с ритник стъклото и ще скочи долу…

— Ще мога.

Ясно долови страха в гласа на Томкин.

— Ти там ли ще стоиш?

— Не се тревожи за мен, просто помни какво съм ти казал. Не го ли изпълниш, ще бъдеш труп още преди да си разбрал какво става… Сега не е време да се опитваш да контролираш положението.

— Това пък откъде ти хрумна? — изръмжа Томкин, но едновременно с това си даде сметка, че голяма част от страха му се дължи на особения начин, по който Никълъс разчита всичките му мисли и намерения. Не притежаваше нито познания, нито необходимата доза прозрение, за да разбере механизма на това необичайно ясновидство, просто знаеше, че то съществува. Този човек излъчва опасност, смъртна опасност! Дивият му животински дух се контролира от тънка, съвсем тънка нишка, която го свързва с цивилизацията. Томкин потръпна при представата на това, което би се случило, ако тази нишка се скъса. Може би това беше причината, която го подтикваше да признае всичко на Никълъс, но все още не се решаваше на подобен ход. Двамата са еднакви, като едноутробни близнаци… Съдеше за Никълъс в светлината, в която съдеше за себе си. Той би направил всичко, за да се съхрани, следователно…

— Зная всичко в това отношение. Цял живот съм контролирал нещата… в себе си и около себе си. Трудна работа, от която също стават мазоли, но не по ръцете…

— Какво искаш да кажеш? — попита Томкин, макар вече да се досещаше за отговора.

— Имам чувството, че главата ми от години е пълна с новокаин.

Млъкна и наостри уши, сякаш беше доловил някакъв заплашителен звук. Краката на Томкин омекнаха. Дали вече е тук, Господи?! Изведнъж изпита непреодолимото желание да отскочи до тоалетната.

— Дъщеря ти е много особен човек…

— Кой, Джъстин ли? — изсумтя Томкин и изведнъж почувства, че му става по-леко, стъпил отново на познат терен. — Сигурно, ако приемаш за особеност нейната смахнатост…

— Ти май наистина си глупак! — въздъхна Никълъс. Двамата кръстосаха пламнали погледи в мрака на кабинета. Ако Кроукър ги слуша, сигурно се подсмихва, помисли си той.

— Въпрос на лично мнение — отвърна някак примирително Томкин. Няма смисъл да настройва Линеър срещу себе си точно сега. — Ти я познаваш отскоро, докато аз цял живот съм край нея… — Пръстът му почука по повърхността на бюрото: — Забрави ли, че аз ти казах къде да я намериш? Вече ти признах, че предпочитам вие двамата да сте заедно и наистина мисля така. Ти си силен, само ти можеш да й попречиш да се върне към…

— Ти изобщо не я познаваш! — прекъсна го Никълъс. — У нея се крие огромна сила, малко са мъжете, които притежават нещо подобно!

Между двамата отново се възцари мълчанието. Дали репликата му означаваше хвърлена ръкавица в краката на Томкин? Дори и да означаваше точно това, онзи с нищо не показа, че я поема.

— Може би се е променила, признавам, че отдавна не съм я виждал… Допускам, че все още си мисля за нея като бебчето на семейството. Гелда, голямата, винаги е изглеждала напълно способна да се грижи за себе си, дори когато двете бяха още деца… Винаги беше много по-общителна от Джъстин… — Точно така, общителна, изсмя се горчиво в себе си той. Да се задоволява с жени! Откъде се научи на това?! — Страхувам се, че нашето семейство трудно може да се нарече сплотено… В отношенията между двете ми дъщери липсва това, което наричаме семейна лоялност… Аз самият страшно съжалявам за това, но същевременно си давам сметка, че нищо не мога да направя… — Никълъс долови свиването на раменете му в мрака. — Децата винаги се отчуждават от родителите си и откриват други, които задоволяват техните нужди и изисквания… — Пръстът спря да почуква по дървото и увисна неподвижен във въздуха: — Бих казал, че и двете ми дъщери са в известен смисъл нещо като арестувани девици…