Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Прекоси сектора, който попадаше в обсега на вероятния снайперист и кожата му леко настръхна. От техническа гледна точка скритият някъде над главата му стрелец беше не по-малко подвижен от него. Ако наоколо беше тихо и двамата бяха по-близо един до друг, той положително би го обезвредил с помощта на „харагей“, но в настъпилата бъркотия усети как го напускат голяма част от свръхестествените му способности, разбра, че „харагей“ едва ли ще му помогне при толкова голямо разстояние…

Искаше да поеме нагоре, но знаеше, че не може да го стори, без да премахне заплахата над главата си.

Направи дълъг скок и ръцете му се заловиха с котешка пъргавина за металните стъпала на подвижната стълба, която водеше към мецанина. В същия миг се разнесоха два бързи изстрела, куршумите звъннаха на сантиметри от лявата част на гърдите му. Поне единият от тях би го улучил, ако само за миг бе забавил светкавичното си движение.

Затича се по скелето, насочил цялото си внимание към това, което регистрираха очите му. Остави на подсъзнанието си да определи точното местонахождение на снайпериста, ориентирано от блясъка на изстрелите в мрака.

Преотстъпи контрола над тялото си изцяло на това чувство, но едновременно с това очите му бяха готови да регистрират всяко помръдване на околните сенки.

Високо пред него проблясваха две ивици ярка светлина, разделени от няколко метра непрогледен мрак. Заобикалянето им означаваше да се върне отново на приземното ниво, а това той не искаше да допусне, тъй като би изгубил малкото предимство над снайпериста, получено благодарение на опасната маневра преди миг.

Замръзна на два метра, от първия светъл коридор, успокои дишането си и внимателно огледа обстановката.

Направи три дълбоки вдишвания и скочи напред. Крачка… втора… Свил крака към тялото си като гмурец, той прелетя през светлината като въртяща се топка.

Изстрелът прозвуча в мига, в който тялото му вече се приземяваше. Шумът от претъркулването му попречи да определи разстоянието, което го отделяше от снайпериста, но в този момент нямаше място за рискове. Едва докоснали металната пътечка на скелето, краката му отново го оттласнаха във въздуха, гъст и влажен като дъждовен облак.

Автоматически задържа дъх, при превъртането си зърна за миг мътното проблясване на дулото, преброи четири последователни изстрела, нещо го парна в бедрото. В следващия миг потъна в мрака, краката му леко се приземиха на скелето и тялото му се устреми към снайпериста. С върховно усилие на волята изолира парещата болка в десния си крак, блокирайки по този начин неизбежните последици на нервния шок, които биха объркали крайно напрегнатите му сетива.

Снайперистът, най-сетне видял в цял ръст връхлитащата отгоре му фигура, инстинктивно вдигна мушката си нагоре, опитвайки се да я използва като щит, вместо да я насочи напред, готова за стрелба. Понечи да хласне с приклад черната сянка, но тежкото дърво отскочи встрани, срещнало невидимо препятствие — най-вероятно лакът.

Отстъпи крачка встрани и рязко завъртя дулото напред и надолу. Сайго го отблъсна със саблен удар, опорният му крак направи крачката, необходима за последното скъсяване на разстоянието. Ръбът на дланта му, твърд като бетонен блок, се стовари върху гръдния кош на снайпериста. Чу се остро пропукваме и ребрата на противника се смачкаха като черупка на яйце.

Човекът успя да изпусне само едно кратко и изненадано изпъшкване. Главата и горната част на тялото му политнаха напред, кракът на Сайго се стрелна високо нагоре и влезе в съприкосновение с основата на носа му. Кожата се разцепи, разлетяха се хрущяли, кръвта бликна на плътна струя. Снайперистът се олюля и последва безполезното си вече оръжие, което с грохот се откъсна от скелето и полетя надолу.

Сайго с накуцване се затича към стълбището, дланта му се сви около дръжката на катаната, която се поклащаше на бедрото му.

— Пипнаха го! Чуваш ли?

Имаше предвид стрелбата в преддверието.

Приведен като атлет, който се готви за старт, Томкин седеше зад бюрото си. Мускулите на яките му ръце бяха като топки, юмруците му лежаха върху гладкия плот.

Звукът от автоматичната стрелба стигаше дотук като ехо от далечни гръмотевици, усилен и същевременно притъпен от високия свод на преддверието.

Заел позиция край двойната стоманена врата, Никълъс изобщо не се помръдна.

— Какво мислиш, Ник?

Нервността на Томкин го изненада. При последната им среща старият богаташ беше спокоен и отпуснат — като човек, който заминава в продължителен отпуск. Но сега беше точно обратното — една топка от напрегнати до скъсване нерви.