Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Отново пое на юг по Парк авеню, спокойно и без да бърза. Половин час по-късно се озова при телефонната кабина на Лексингтън, вече под пълно напрежение. Оттук нататък няма право на грешка.

Раницата беше на мястото си — натикана дълбоко сред чувалите с боклук. Дръпна ръкав и впи очи в циферблата на часовника си. Трийсет секунди. За последен път дръпна ципа на раницата, после смъкна светлия костюм от тялото си, а шапката захвърли в боклука. Приведе се напред, замахна широко като пожарникар в действие и метна зад гърба си съдържанието на раницата.

Малката, но мощна запалителна бомба, която беше пуснал под една кола северно от сградата още докато играеше ролята на старец, избухна с бяло зеленикав пламък. Дори на цяла пресечка разстояние той усети взривната вълна, пронизала душния нощен въздух. Над улицата се издигнаха нагорещени късчета метал и разтопено стъкло, ярки като брилянти. Към небето се проточиха ярки пламъци.

Все така приведен, той се затича към сградата, хлътна в сянката й и изчезна в прикритието на замлъкналите строителни машини. Денонощната работа на строежа беше прекратена още преди два дни — веднага след като разбраха, че той е проникнал тук като работник. Точно за четири секунди тялото му се стопи в тъмнината.

Притичваше от една колона до друга, пръстите му леко докосваха грапавото антикорозионно покритие. Въздухът все още тежеше от циментов прах. Освободил се от тежкия си товар, той се наведе и леко скочи долу. Огромните сенки на заспалите машини придаваха на цялата площадка вид на набързо прекъснат карнавал. Някога, в Шимоносеки, беше ходил на карнавал… Споменът за него се смеси с един друг спомен — как морските вълни бавно се сключват над главата му… Тръсна глава, извади от джоба си малко квадратно хапче с грапава повърхност и го глътна.

После клекна като кокошка-носачка и зачака въздействието на наркотика. Преди години беше принуден да напусне кужи кири именно заради една такава таблетка, която неблагоразумно изпусна по време на тренировка. Не поради глупост беше прибягнал до наркотиците — той добре знаеше това. Просто нямаше друг начин да се отърве от кошмара на подскачащата върху вълните лодка, от тежкия плясък на водата над главата му…

Ето, действа! Всичко наоколо започна да блести; предметите около него се очертаха ясно, придобиха почти двуизмерната форма на театрален декор. Имаше чувството, че вижда едновременно във всички посоки, обонянието му отново долови тежкия циментов прах, който се носеше във въздуха. Беше в състояние да се възползва дори от този факт, колкото и незначителен да изглеждаше на пръв поглед. Защото противниците му ще бъдат принудени да примигват далеч по-често от обикновено и точно тази нищожна частица от времето за някои от тях ще се окаже фатална.

Вдигна поглед. Надяваше се да не използва онова нещо върху корниза, но ако се наложи…

После видя първия. Беше облечен по-различно от онези на Пел стрийт, а и в поведението му се долавяше по-голяма самоувереност.

В продължение на няколко минути Сайго остана неподвижен и внимателно изучаваше полицая. Преди да се включи в действието, трябваше да разбере няколко основни неща. Първо, дали този отсреща отговаря за строго определен периметър и ако е така, поддържа ли контакт с останалите?

Когато любопитството му беше задоволено, той се пресегна и взе двете полуокръжности от корниза. Ръцете му сръчно ги завинтиха една в друга и оръжието беше готово — лък от силно напрегната пластмаса с лек алуминиев мерник.

Странно, помисли си той. Експлозията не предизвика очаквания хаос, макар и да му даде достатъчно време за проникване в района на строежа. С това се изчерпа цялата й полза, до слуха му вече достигаше воят на приближаващата се пожарна. Уверили се, че колата е празна и никой не е пострадал от експлозията, полицаите очевидно бяха прехвърлили случая в ръцете на пожарната.

Благодарение на удобното прикритие, което си беше избрал, той успя да засече и мястото, където се беше скрил снайперистът. Изчака полицаят на неговото ниво да стигне до самия край на периметъра си, после постави късата стрела със стоманен връх на тетивата, опъна я и внимателно се прицели. Тя нямаше нищо общо с обикновените стрели, използвани при лов. Върхът й беше отлят от многобройни пластове стомана по същата технология, по която се отливат катаните. Подобни стрели в древността са били използвани за пробива не на рицарски доспехи, а и днес пронизваха всичко, което е по-тънко от петмилиметрова стоманена ламарина.