Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Никълъс го спря на крачка от вратата на кабинета.

— Не искам нито един от твоите хора на този етаж, не забравяй това! По никаква причина, ясно? Трябва да си кротуват дори Сайго да се промъкне край тях. Не искам да ми се пречкат тук, етажът трябва да е абсолютно чист!

— Не се безпокой. Идеята ти не ми допада особено, но къщурката си е негова, а ти си този, който командва парада. Не съм забравил какви ги натръшках преди два дни… — Показалецът на Кроукър щръкна предупредително: — Само не искай от мен да стоя долу при тях! Успее ли да се промъкне онзи копелдак, аз съм тук, до теб!

— Стига да използваш маршрута, който вече уточнихме — кимна Никълъс. — Не искам да се мотаеш, където ти хрумне!

— Много ми се ще да отгатна какво си му подготвил на копелдака!

— По-добре никой да не знае, повярвай ми! При всички случаи двамата ще се изправим един срещу друг…

— Но ти имаш само това!

Никълъс намести катаната на кръста си и отвърна:

— Нищо друго няма да ми трябва!

После бутна вратата и двамата влязоха в просторния ъглов кабинет.

Томкин седеше на обичайното си място зад огромното бюро, лицето му беше смръщено.

— Чу ли новината? — изръмжа той. — Стачка на боклукчиите! Посред лято! Тия мръсници от профсъюзите могат да изкарат кръвчица дори от камък! Още преди да е завършена, тази сграда ще почне да смърди до покрива!

Старецът стоеше в западния край на Парк авеню. Въпреки слабото движение през късния нощен час, той търпеливо изчака зеленото на светофара, после бавно започна да пресича широкия булевард. Гледана отдалеч, фигурата му изглеждаше слаба и приведена под тежестта на огромната раница. Краката му бяха тънки и криви, местеше ги с видимо усилие, подпирайки се на бамбуков бастун. В средата на Парк авеню имаше широко бетонно островче и той едва се добра до него, преди да се сменят светлините на светофара.

Изправен насред улицата, старецът се огледа замаяно, сякаш току-що се е събудил от традиционната следобедна дрямка в любимото си кресло. Главата му бавно се, извърташе и мина доста време, преди недовършената сграда на изток да попадне в полезрението му. Евентуалният наблюдател, независимо от опитността си, едва ли би обърнал внимание върху факта, че старецът не отдели поглед от тази сграда чак докато насреща му отново светна зеленото и той се затътри през втората половина на асфалтовото платно.

Вместо да свие надясно, той продължи право на изток, към Лексингтън авеню. Когато се добра до пресечката, сви на юг с очевидното намерение да заобиколи квартала.

На ъгъла имаше старомодна телефонна кабина — от онези железните, с остъклени чак до тротоара стени. Край нея бяха струпани черни и кафяви пластмасови чували с боклук, които чакаха камиона на чистотата. Той тръгна край тях, сякаш решил да продължи придвижването си на изток, но спря, когато купчината го скри от високата сграда.

Стоеше напълно неподвижен в дълбоката сянка, фигурата му вече нямаше нищо общо с това, което беше допреди секунда. Раницата лежеше в краката му, бастунът изчезна в боклуците, раменете му се изпънаха. Беше напълно невидим както за колите, които нарядко профучаваха по Лексингтън, така и за всеки, който би могъл да го наблюдава откъм незавършения небостъргач.

Остана в тази поза точно двадесет минути.

После, без да се навежда, дръпна ципа на раницата и започна да работи с точни и пестеливи движения. Когато напусна прикритието си, вече се беше превърнал в спретнат бизнесмен с консервативно ушит костюм и плоскодънна шапка. Американец до мозъка на костите. Крачките му бяха широки и енергични — никога не забравяше, че и най-съвършената дегизировка може да се провали от специфичната за всеки човек походка, която е не по-малко индивидуална от пръстовите отпечатъци.

Откъм източната страна на кулата не се забелязваше движение, но на запад от нея, близко до пресечката, бяха паркирани две полицейски коли със загасени светлини. Трябваше да изглеждат празни, но той беше сигурен, че не е така.

След като направи пълен кръг на квартала, представите му за боеготовността на нюйоркската градска полиция бяха значително обогатени. Преброи половин дузина полицейски служители, които бяха в сградата или около нея. В един миг забеляза кратко проблясване високо над главата си — очевидно от прицела на снайперист.

Всъщност не го беше грижа колко души са изпратени в закрила на Томкин, но човек трябва да бъде готов за всичко. Едновременно с това не обичаше приблизителните оценки, независимо за какво става въпрос. Бяха го учили, че приблизителните оценки са опасни и това наистина беше така. Куп хора са намерили смъртта си по единствената причина, че са се доверили на приблизителните оценки.