Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Ще ме извиниш за момент — рече тя, после постави ръцете си на високата облегалка и подхвърли: — Ти от край време си харесваш тази стая, нали?

— Да — изненадано вдигна глава Джъстин.

— Винаги съм знаела, че с удоволствие би спала тук, ако мама ти разрешеше…

— Да, наистина е така.

— Е, добре… — проточи Гелда и сведе очи към пръстите си върху меката тъкан. После хвърли поглед към Джъстин, която се беше изтегнала назад върху, удобните възглавници. — Ще ми кажеш довиждане, преди да си тръгнеш, нали?

— Разбира се.

В следващия миг остана съвсем сама в цялата огромна къща. Сякаш отново се превърна в малкото момиченце, което следи придвижването на слънчевите зайчета по стената и се пита как ли би се чувствало като важна дама от далечното минало, когато не е имало нито коли и телефони, нито дори електричество. От малка обожаваше светлината на свещите и газените лампи — те я караха да си представя, че се намира на китобоен кораб далеч в морето и с неизтощима енергия и решителност преследва огромните бозайници. Дейност, която едва ли някога щеше да опознае по простата причина, че се беше родила жена…

Така я завари Сайго — самотна и потънала в спомени за детските мечти. Така и не усети, че изпада в несвяст, не усети и нищо от това, което й се случи в това състояние. Сякаш беше задрямала.

Обработваше я в продължение на около четвърт час, наострил слух дори и за най-малкия шум, който би известил приближаването на нечакан посетител. Не биваше да бъде прекъсван, тъй като прекъсването означаваше да я измъкне навън — нещо, което не му се искаше да прави. Тук тя беше отпусната, чувстваше се на сигурно място и това улесняваше неговите, намерения.

През цялото време очите на Джъстин бяха отворени и човек би казал, че вижда всичко. Всъщност виждаше единствено контурите на лицето му, неясни и разкривени като земна пукнатина след земетресение, бавно и постепенно това лице й ставаше някак познато и близко, превръщаше се в нещо далеч по-важно от обикновено човешко лице…

Започна да изпитва чувството, че то е земята, която тъпче, храната, която дъвче, водата, която жадно поглъща, въздухът, който диша… То стана нейната единствена вселена.

А после чу гласа му. Това нещо… това същество, вселило се в нея, далеч по-ярко и огромно от диаманта в небето, започна да й говори… Сравнена с обикновената хипноза, манипулацията на Сайго приличаше на атомна бомба, сравнена с лък и колчан стрели. При нея не съществуваше високата стена, издигната от волята на индивида, стената, която би му попречила да върши в състояние на хипноза това, което не би вършил и при нормални обстоятелства. Тук всичко беше различно, всичко беше възможно. Той е нинджа, той обладава силата на кужи кири, притежава и мощта на кобудера — онази страховита психологическа способност, за която дори неговият всесилен сенсей в изкуството на нинджуцу не смееше да мисли, без да го побият тръпки на ужас.

А това беше магия.

Търпеливо изчака Никълъс да остави настрана листовете тънка оризова хартия, тук-там окапани със сълзи. Дългият задушен следобед отминаваше, слънцето се скри зад кулите от стомана и стъкло, градът бавно започна да се охлажда. Но всичко това беше навън, отвъд прозорците. Вътре Западът нямаше власт, вътре ходът на времето се определяше от вечността на Изтока, вечност, която беше погълнала и двамата.

— Канзацу знаеше, че е по-мъдро да изчака със своите разкрития, Никълъс. Ако беше избързал, ти положително щеше да се втурнеш по следите на Сайго, без да си напълно готов. А това би означавало само едно — да те ликвидира с такава лекота, с каквато е можел да го стори през оная нощ в Кумамото.

— А сега? — попита той със задавен от вълнение глас.

— И сега може да те унищожи, Никълъс. Страхувам се, че е отишъл по-далеч дори от изкуството кужи кири. Правил е опити да открие такъв сенсей, какъвто не допускат дори в школа „Канаку на нинджуцу“, каквато е тази в Кумамото. Става въпрос за мистични умения, възникнали преди векове в монголските степи, които се ширят в най-източните части на Китай и за които днес знаят единици. Той вече е пропит от тази магия, Никълъс, напълно е погълнат от нея!

— В нашите техники на нинджуцу също има много магически елементи.

— Но те все пак са до голяма степен въображаеми и илюзорни, Никълъс… И нямат нищо общо с това, за което ти говоря.

Никълъс съзна, че не бива да спори за подобни неща с Фукашиги и трябва безпрекословно да му се довери. По време на скромния обяд, приготвен от стария сенсей, той остана безмълвен. А после, след спускането на нощта, Фукашиги се зае с ритуала, който щеше да продължи до изгрев-слънце.