Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Док Диърфорт нервно включи на скорост и я последва. Когато изскочи иззад последния завой, с облекчение видя, че фордът е спрял на няколко метра от знака, означаващ началото на Джин лейн.

Радваше се, че не го е изгубил. Почти нямаше движение и му се налагаше да чака на по-голямо разстояние, отколкото му се искаше. После фордът отново потегли и бързо се загуби по виещия се сред дюните път.

Вече знаеше къде отиват — веднага позна голямата вила на Рафаел Томкин.

Изскочи от колата и подметките му заскърцаха по чакъла. Спусна надолу допълнителните черни стъкла на очилата си и едва сега получи възможност да различи вътрешността на черната кола. Нямаше никого.

Всичко наоколо беше замръзнало. В клоните на близкия бор помръдна кос, но и той мълчеше. Тътенът на прибоя беше изчезнал и липсата на този звук се превърна в блестящо бял шум — сякаш някой хвърляше камъни направо в мозъка му.

Тръгна по посока на форда. Дрехите му прошумоляваха неестествено високо, никакъв ветрец не поклащаше върховете на дърветата, горещината беше непоносима.

Черната кола беше вече съвсем близо, стърчеше като някакъв странен замък в пустинята. Кой преследва Джъстин? Защо? Грижи се за нея, беше му казал Никълъс. Док Диърфорт изведнъж осъзна, че мисли за тях като за собствените си деца. Старчески глупости, смъмри се той. Просто ми е домъчняло за моите момичета.

Ризата му беше вече съвсем мокра и лепнеше по тялото му като чужда кожа. Така беше и преди години в джунглата, помисли си той. Изведнъж рязко спря, усещайки как му се завива свят. Проклетата малария още напомня за себе си, въздъхна вътрешно той и се опря на грапавата кора на близкото дърво. При мен открай време се появява през лятото и изчезва с настъпването на есента.

Прокара ръка по горещата ламарина на форда, наведе се и надзърна вътре. Нищо.

Все още приведен леко напред — един стар оплешивяващ мъж, който се поти в лятната жега — изведнъж забеляза дългата сянка, която легна върху противоположната страна на колата.

В продължение на един безкраен миг Док Диърфорт я гледаше, без да помръдне. Напомняше му за появата на Черния ангел в една отдавна забравена балетна постановка. Седнали от двете му страни в театралния салон, двете му дъщери — тогава още съвсем малки момиченца — уплашено изпискаха. Слънцето изчезна зад черните криле и изведнъж му стана студено.

Започна да се обръща и в същия миг ушите му доловиха тихото изсвирване, нещо се мярна в периферията на погледа му, ръката му инстинктивно се вдигна пред лицето.

Но нападението беше насочено ниско долу — около глезените му се увиха метални брънки и болезнено се впиха в кожата му. Той изгуби равновесие, падна и се замята като риба на кукичка.

Очите му се сведоха надолу и я видя — дълга желязна верига с тежест на края, която неумолимо го теглеше към гъстата тополова горичка, отвъд която се ширеше безкрайна царевична нива.

Той се извъртя с тежко пъшкане, опитвайки се да седне. В същия миг до гърлото му опря стоманено острие.

Вдигна глава. На фона на лазурното небе, необичайно ярко и чисто, видя лице, или по-скоро част от лице, което го накара да потръпне. В дробовете му не остана дори капчица въздух.

Гледаше като омагьосан мъртвите като камъни очи. Очи на луд. Безкрайно различни от онези, които беше виждал през войната, но все пак същите. Нинджата! Съзнанието на Док Диърфорт се изпълни от тази единствена думичка, в него не остана място за нищо друго на този свят. Животът му се сви до размерите на грахово зърно, дребен и незначителен, после изчезна напълно.

Бръмчаха мухи, потракваха цикади. Изведнъж отново се озова във Филипините, окован върху масата в онази палатка. До слуха му отново долетя мекият мъдър глас:

— Защо ме следиш?

— А ти защо следиш момичето?

Беше абсолютно сигурен, че нищо не се промени в израза на немигащите очи. Ръката на нинджата дръпна веригата с неуловимо движение, наточените като зъби на трион метални брънки пробиха кожата, пронизаха тъканта под нея и захапаха костта.

Главата на Док Диърфорт отскочи назад, въздухът изсвистя през полуразтворените му устни, лицето му пребледня.

— Защо ме следиш?

Думите го засипваха с ритмична последователност, като калугерска молитва на свечеряване… Как я наричаха? А, да — вечерня…

— Защо ме следиш?

Времето престана да съществува, болката го заливаше и отпускаше с ритъма на морски прибой… Ето, сега идва по-бързо, сега се забавя… Не можеше да прецени кога ще го накара да стиска зъби, кога тялото му ще се замята и ще накваси земята със ситни капчици пот, кога бедрата му ще се разтреперят, а мускулите му ще се разтопят и ще се превърнат в незначителна локвичка…