Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Сама ли си тук или… Вятърът рошеше косите им.

— Не, чакам един човек.

— Аз също.

— Аха…

Не искаше да си признае, че е изненадана от промяната у Гелда. Беше много красива, движеше се с непринудена грация, зад всичко това прозираше самоувереността… Всъщност тя винаги имаше самоувереност и за двете… Тя беше тази, която постоянно ухажваха момчетата, нея канеха по купони и мачове. Освен това караше кънки така, че обожателите й се трупаха край пързалката и я гледаха с ококорени очи, забравили напълно за доста пълничкото й тяло.

Джъстин винаги беше твърде малка за това или онова, твърде мършава за вкуса на момчетиите, твърде тромава за какъвто и да било спорт. В резултат се затвори в себе си, завистта към сестра й я разкъсваше отвътре като кръвожаден канибал.

— Татко тук ли е?

— Не, той е в града — поклати глава Гелда, поколеба се, после добави: — Има някакви неприятности…

— Нищо ново не ми казваш.

— Така е, но просто си помислих, че може би ще проявиш малко загриженост… За мама винаги я проявяваше…

Ето го, издига се помежду им като кървяща рана.

— Нищо не можех да направя по отношение на това, което изпитваше мама — отвърна Джъстин. Усети как я обзема ярост, вече и през ум не й минаваше да каже на сестра си за Никълъс.

Стояха една срещу друга и мълчаливо се гледаха. Макар и обзета от ярост, Джъстин не беше в състояние да каже дори една думичка. Господи, пак сме деца, отчаяно си помисли тя. Съберем ли се заедно, забравяме, че вече сме големи и веднага мислим как да се нараним!

Гелда присви очи под ярките лъчи на слънцето и попита:

— Искаш ли да влезем за малко?

— Не, аз…

— Хайде стига, Джъстин! Не мога да си представя, че си станала толкова непреклонна!

— Значи и ти го почувства.

— Да. През нощта, или сутринта… Не зная точно кога.

— Важното е, че си тук.

Няма къде другаде да ида — отвърна Никълъс.

Фукашиги едва доловимо се усмихна.

Днес нямаше тренировки и салонът изглеждаше огромен с пустотата си. Това му напомни за последната среща с Канзацу в риуто край Токио. С тъга си помисли, че оттогава насам животът му прилича на едно безкрайно люшкане по вълните, дните и нощите се сливат в сива безкрайност, приспивна и неумолима в своето безличие.

Какво постигна в Америка? Какво би направил през същия отрязък от време, ако беше останал в Япония? Не беше малък този отрязък, съвсем не беше малък… Ами ако никога не беше започнал да се занимава с буджуцу? Какво щеше да стане с него? Може би висш правителствен чиновник с голяма заплата и безупречно подредена градинка. Две седмици в годината щеше да прекарва в Киото или на някой плаж, дори и в Хонконг, при условие, че това не бъде в разгара на туристическия сезон, разбира се. Щеше да има семейство и вярна съпруга, щеше да се радва на децата си.

Едва сега си даде сметка, че пустотата е забележима едва след като вече я няма. Джъстин, Джъстин, Джъстин! Тя е наградата за това, че най-сетне успя да обърне гръб на миналото. Страшно много му се искаше да види отново гробовете на родителите си, да коленичи пред каменните плочи, да запали ароматичните пръчици и да отправи молитва за успокоение на душите им.

— Донесе ли ги? — попита Фукашиги.

— Да. Знаех, че все някой ден трябва да го сторя, макар че не зная защо…

— Ела.

Фукашиги стана и го поведе през пустия салон, насечен от бледите лъчи на слънцето, проникващи през парцаливите краища на тънко лятно облаче.

На прага на коридора, който водеше към задните помещения, двамата свалиха обувките си и старецът го поведе към най-отдалеченото от тях. Бутна подвижната преграда и седна на пода, отрупан с татами. После кръстоса крака и грациозно насочи ръка надолу:

— Сложи ги тук, между нас, моля.

Никълъс остави пакетчето върху рогозката и го разтвори. Вътре беше кутията с дракона и тигъра, която родителите му бяха получили като подарък от Со Пенг.

— Отвори я — рече Фукашиги и в гласа му се появи някаква тържественост.

Никълъс се подчини, вдигна тежкото капаче и отдолу лъснаха деветте едри изумруда.

При вида на редките минерали, които все едно излъчваха собствена светлина в малкото помещение, Фукашиги сякаш не можеше да си поеме дъх.

— Никога не съм допускал, че очите ми ще видят подобна гледка! — тихо въздъхна той… — Всичките са тук, всичките девет камъка…

После вдигна глава. Квадратната стая беше безупречно чиста, просторна, хармонична и успокояваща.

— Времето променя много неща. Когато преди много години дойде при мен, мисля, че беше в Киото, единствено писмото от моя приятел Канзацу ме възпря да не те изгоня. О, да, истина е, макар че ти тогава не го знаеше… А за да бъда напълно откровен, ще ти призная, че дори и след като прочетох писмото останах с чувството, че може би ще направя голяма грешка… В крайна сметка „Ака и Нинджуцу“ не е нещо, което може да се придобие — то винаги е било вродено призвание, поне така ни е учила историята… Призвание толкова сериозно и тайнствено, колкото е призванието да се служи на Амида Буда. Човек или се ражда с него, или изобщо не го притежава…