Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Най-сетне задряма, натежал от вкуса на силните успокоителни, дъхът му стана равен, обляното му от обилна пот тяло бавно започна да се отпуска. Започна да сънува, но това не бяха нормални сънища, а по-скоро ечащите фанфари на отдавнашни кошмари.

Никълъс сънуваше края на земята. Висок, подобен на арка мост от камък и дърво — същият като този в Нихонбаши, се издигаше от близкия бряг. Той пое по него и скоро откри, че краищата му се губят в гъста мъгла. Обърна се и видя, че земята, от която беше тръгнал, също е изчезнала в мъгла. Беше учуден, но не и уплашен. Не помнеше името на тази земя, не знаеше и къде отива — сякаш влажната мъгла беше проникнала и в главата му.

Когато наближи средата на моста, долови някакъв звук, неясен и заглушен от мъглата. Продължи да крачи напред и скоро разбра — това беше хълцането на жена.

След още няколко крачки пред очите му бавно изплува черна сянка, която постепенно прие формите на млада жена. Беше висока и гъвкава, облечена в бяла копринена рокля. Стигнал на няколко метра от нея, Никълъс видя, че от роклята й капе вода, сякаш току-що е излязла от морето, над което по всяка вероятност се издигаше този мост.

Облегнала слабичкия си гръб на мокрия каменен парапет, тя жално плачеше, прикрила лицето си с две ръце. Воплите й бяха толкова сърцераздирателни, че Никълъс не издържа и се приближи.

— О, ти дойде! Най-сетне дойде! — Долетяха до ушите му нейните думи. — Вече бях изгубила всяка надежда!

— Моля за извинение — рече той и усети как гласът му вибрира в гърдите, огромни и празни като катедрала. — Не съм убеден, че ви познавам, госпожо, но вие явно сте на друго мнение. Не допускате ли някаква грешка?

Докато говореше, правеше опити да надникне в очите й, но все още не можеше да каже дали я познава. Ръцете й с дълги пръсти продължаваха да скриват лицето, дългата тъмна коса с вплетени в нея миниатюрни рачета и мидички пречеше да я види отстрани.

— Не, нямам грешка. Вие сте този, когото търся от години.

— Защо така безутешно плачете, госпожо? Какво ви се е случило?

— Постигна ме безчестна смърт, господине. Духът ми ще витае тук, докато някой не отмъсти за мен…

— Не виждам как мога да ви помогна, госпожо. Но ако ми позволите да зърна лицето ви…

— Не трябва да ме гледате — тъжно отвърна тя и сърцето му се сви.

— Значи бях прав и наистина не ви познавам.

Тя не отвърна.

— Свалете си ръцете — помоли я той. — Иначе не бих могъл да ви помогна.

Пръстите й с нежелание се плъзнаха надолу и бавно се скриха в мъглата, а той зяпна от изумление.

На мястото на очите, носа и устните й нямаше нищо — просто бяла и гладка кожа… като яйце.

— За бога, Никълъс, какво ти е?

Гърдите му тежко дишаха, сякаш току-що беше пробягал маратонска дистанция, лицето му беше обляно в пот.

Видя над себе си загриженото лице на Джъстин, дългата й коса висеше от двете страни на главата й.

— Какво има?

— Не зная, викаше насън…

— Какво виках?

— Не зная, мили… Някакви неразбираеми думи, не бяха на английски… Нещо като… — веждата й се сбръчка от напрежение: — … като „минамара но тат…“

— Мигавари ни тацу?

— Да, това беше.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Каза го няколко пъти. Какво означава?

— Буквално, преведено, значи „да действаш като заместител“.

— Не разбирам.

— Според японската митология, човек може да жертва своя живот, за да спаси живота на някой друг. Този друг може да не бъде непременно човек, а например дърво, камък… всичко.

— Какво сънуваше?

— Не съм сигурен, че си спомням.

— Да не би някой да е жертвал своя живот, за да те спаси, Никълъс? — попита тя с обичайната си проницателност. — Имам предвид съня ти, разбира се…

Той я погледна, вдигна ръка и докосна бузата й. Не нейната мека плът беше докосвал, не нейният глас беше звучал в главата му.

Беше в онази затоплена стая на съвършената смърт, до краката му се докосваха краищата на безупречно изгладеното майчино кимоно, на крачка от тях сълзеше чистата й кръв, ярка като рубин.

— Трябва да си вървим, Никълъс — долетя до него гласът на Итами. — Ние сме външни хора, нямаме работа тук.

— Къде ще идеш? — запита той с натежал като олово глас.

— В Китай.

Очите му бавно се вдигнаха към бялото й лице.

— При комунистите?

— Не — поклати глава тя. — Там има и други… Били са по тези земи далеч преди комунистите. Един от тях беше дядо ти, Со Пенг.

— Ще изоставиш Сайго?

Очите й бяха ярки като на птица.

— Задавал ли си си някога въпроса защо имам само едно дете, Никълъс? Всъщност защо ли пък би трябвало, да си го задаваш… — Върху устните й се появи горчива усмивка и той потръпна. — Мога да кажа само едно — такова беше желанието, ми, въпреки че Сацугай мислеше иначе. Излъгах го, разбира се. При това съвсем съзнателно. Изненадан ли си? — Потръпна като тръстика под напора на вятъра и добави: — Един като него ми стигаше! — Тъмните й очи се превърнаха в тесни, проблясващи процепи: — Разбираш ли ме? Надявам се да ме разбереш…