Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Сега вече му се стори, че вижда ясно дъното. Беше покрито с тинести възвишения, безцветни риби изживяваха монотонния си живот сред камъни и пясъчни наноси.

Този край на пролива Шимоносеки бе заселен преди около седемстотин години — непосредствено след гигантската морска битка, в която намира смъртта си малолетният император Антоку Тено. Заедно с него загиват всички членове на императорския клан, известен с името Тайра.

Оттогава насам непрекъснато се намират очевидци на странните раци с изрисувани върху черупките човешки лица. Наричат ги Хейке — другото име на клана Тайра, и според легендите те всъщност са духовете „ками“ на мъртвите войни, които не могат да намерят покой след поражението на Минамото.

Рибарите твърдят, че в мъгливите нощи над неспокойните води на пролива играят странни огньове. В такива нощи те отказват да излязат с лодките си, дори когато морето кипи от рибни пасажи. Според легендата Хейке са раздразнени, започват да пречат на риболова, дебнат да отмъкнат безгрижните плувци в морските дълбини.

На брега се издига храмът Амидажи, построен от будистите за успокоението на тези вечно неспокойни ками.

Днес това място е прокълнато повече от всякога, мислеше Сайго. В тези води лежи мъртва и покорена душата ми, готова да се присъедини към вечното лутане на безрадостните Хейке. За нея, както и за тях, никога няма да има успокоително мъждукащо кандило, нито пък каменна плоча със златен лотос, гравиран върху гладката й повърхност.

На дъното лежеше лицето с безупречни черти, спокойно отпуснато и неподвижно въпреки теченията — едно лице, постигнало съвършенството на смъртта. Да, това е героинята от древността — благочестива дъщеря, вярна и готова на саможертва съпруга, изкупила и най-страшните си грехове.

Така е добре, рече си той. Така е правилно, така е справедливо. Една смърт, предизвикана от историята и оправдана от нея.

Какво друго би могъл да стори?

Усети, че не му достига дъх, в мъртвешки неподвижните му очи запариха сълзи, заплашващи да го унищожат със своя жален поток. Автоматичният предпазител в съзнанието му прещрака и той започна безмълвно да рецитира псалмите на Ханая шин кио: „Формата е празнота, празнотата е форми… Това, което е празнота, то е и форма… Всичко е празнота — чувства, имена, възприятия, съзнание… Няма очи, уши нос език, тяло, дух, те просто не съществуват…“

В мрака се крие грехът, в мрака се крие смъртта. Грехът е отрицание на духа, а убийството на същество, лишено от дух, може да се разглежда единствено като акт на милосърдие.

Но, но, но…

Как е възможно да съществува любов там, където царства грехът? Този въпрос го измъчваше от години, измъчваше го повече от всичко останало, допринесло за оформянето му като човек. Когато си го задаваше, той блъскаше чело с пестници, сякаш искаше да унищожи онази част от своята същност, която отказваше да се подчини на волята му. Не беше в състояние да изхвърли от съзнанието си спомена за нея и именно тази ужасяваща безпомощност го беше тласнала към наркотиците. А после започна да вярва, че те увеличават силата му…

Разбира се, за жалкото състояние, в което се намираше, е виновен Никълъс Линеър и никой друг. Ако не беше той, нямаше да… те нямаше да…

Продължаваше жестоко да се блъска с пестници, зад спуснатите му клепачи проблеснаха светкавици. Но дори те не бяха в състояние да изтрият от съзнанието му видението за една риба в нежни бледи цветове, която си играе във вълните на пролива. Господи, как виеше вятърът през онази нощ, как подмяташе снежинките и ги превръщаше в гъста дантелена завеса, спуснала се ниско над високите вълни! Колко ниско се беше надвесило черното небе, погълнало в себе си и Кюшю, и Хоншу… Беше сам в подскачащата като тресчица лодка. Дали този вой засилваше тежкия плясък на вълните? Дали Хейке знаеха, че ще получат още един непокаял се грешник? Вероятно и те не са се покаяли — защо иначе ще се носят сред черната нощ като неспокойни ками?

Над пролива играеха призрачни светлини, съвсем както ги описваха в легендите. Устните му шепнеха безкрайни молитви — когато паметта му се изчерпваше, той ги започваше отначало. Повтаряше ги неуморно до мига, в който бордът на лодката опря в дървения кей на Шимоносеки и краката му стъпиха на твърда земя. Целият трепереше, беше мокър до кости, от морската вода и потта, въпреки снега и хапещия северен вятър.

И до днес чуваше този зловещ вой — сякаш демоните го призоваваха да се върне и довърши ужасите, които бе започнал. Те кръжаха в съзнанието му като черни хвърчила, спускащи се над окървавен труп.