Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Понякога си мисля, че сексът е предназначен за животните…

В настъпилата тишина се долавяше далечното съскане на закъснели коли по магистралата. Джъстин беше изненадана не толкова от думите, колкото от тона, с който бяха изказани — за пръв път в живота си се сблъскваше с такава горчивина. Какво ли е имало между него и онова момиче преди толкова години?

— Ревнувам — каза на глас тя с ясното съзнание, че поема огромен риск. — Ревнувам, защото си й принадлежал изцяло! — Той мълчеше. — И оттогава насам не си принадлежал никому по този начин, нали? Кой е наказан от това?

Когато проговори, гласът му беше стегнат и някак притеснен. С какво ли още се бори?

— Тя ме караше да чувствам…

— Какво?

— Просто да чувствам…

— Толкова ужасно ли е това?

— А после ме напуска. Отиде с… — Изведнъж се отприщи и й разказа всичко, разказа го за пръв път в живота си, задавен от срам.

Джъстин долепи топлите си устни до ухото му?

— Свали ми ципа, Никълъс.

Той протегна ръка, шумът беше сякаш от изтлял в камината пън, който се пръска на пепел върху решетката.

Гърдите й проблясваха като гребените на морски вълни в ранното утро, под тях се криеха не по-малко тайни, отколкото лежаха под водната шир. Но привличането, което усети, заля не само бедрата и слабините му — покри го като приливна вълна, изпълни до краен предел съзнанието му.

— Толкова ми липсваше!

Край! Юкио остана в миналото. Завинаги!

Тя почувства с какво усилие се изтръгнаха от душата му тези думи, сгуши се в него и тихо прошепна:

— Сега вече те разбирам… Без теб се чувствах стара и уморена… — Направи леко движение и презрамките на роклята й се плъзнаха надолу.

— Почакай, нека не започваме да се любим… Блестящите й очи бяха на сантиметър от лицето му, в зениците им проблясваха далечни светлинки.

— Я повтори!

— Понякога думите нямат никакъв смисъл, Джъстин.

— Какво тогава има?

Ръцете му се обвиха около тялото й:

— Прегърни ме и ти — прошепна той.

Пръстите й леко докоснаха тялото му.

Фукашиги, учителят по кенджуцу, се събуди на разсъмване. В съзнанието му размахваха криле остатъците от някакъв неясен сън.

В този ранен час светът беше обвит в мъгла, познатата панорама изглеждаше някак странна и сюрреалистична.

Не, никакви сънища. Фукашиги не беше от хората, които смесват сънища и действителност.

Все пак нещо го беше събудило, невидимите криле продължаваха да се размахват.

Първата му мисъл беше за Никълъс. Значи е време. Въпреки огромната си мъдрост Фукашиги усети леката и едва забележима тръпка на страха.

През дългите безсънни нощи беше мислил много за настъпването на този час, но едва сега си даде сметка, че тайно се е надявал той никога да не дойде.

Ето го, най-сетне вече е тук.

В подобни случаи времето нямаше абсолютно никакво значение, той си даваше ясна сметка за това.

Въпреки разстоянието, той усещаше недвусмисленото психическо притегляне — сякаш далечна буря опъваше котвените вериги на кораб, намерил подслон в тихо пристанище.

Дългите години, прекарани в Китай и Япония, сега му се струваха неясни и размазани като мъглата навън. Добре знаеше, че човешкото съзнание е пълно с неочаквани номера, затова си зададе въпроса, кой от двата свята е по-реален в момент като този. В някои отношения Америка никога няма да бъде толкова реална, колкото онези дни и нощи на азиатския бряг, изпълнени с тайнствени и неповторими аромати. Тогава времето сякаш нямаше граници, хвърляше се от една загадка в друга, разкриването им му доставяше удоволствие, което никога след това не беше изпитвал.

Разбира се, имаше и случаи, след които горчиво съжаляваше за пътя, който беше избрал. В крайна сметка това беше един изключително опасен и несигурен път, осеян с реални или въображаеми препятствия. Тези случаи той внимателно складираше дълбоко в съзнанието си, беше във вечно очакване на нови екземпляри, състоянието му беше като на човек с хронична треска, която никога не може да се излекува напълно. Изпитваше инстинктивна неприязън към всеки, който прави опит да проникне в този запазен периметър, особено към онзи, който е решен да го покори.

Фукашиги седна на рогозката и чу как проскърцват кокалите му. Магия! Каква сбъркана, неправилно съставена дума! Съвсем в западен стил. Не успя да сдържи жлъчния си смях.

После се замисли за Никълъс. Не му завиждаше… в онези времена сърцето на Фукашиги не познаваше това чувство. Ако бяха… Той сви слабичките си рамене. Знае ли човек, запита се мълчаливо той, усещайки как вълнението го залива с горещите си вълни.