Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Движеше се като насън. Нападани безмилостно отвсякъде, сетивата му постепенно губеха своята чувствителност, дезориентацията скоро зае мястото на реалността. Всяка стъпка напред тежеше от ретроградност. Спомни са за Алиса, спускаща се в заешката дупка и се запита дали Карол е имал предвид подобно състояние. Тази обстановка можеше да се роди само в замъгленото съзнание на един Колидж!

По протежение на бара бяха подредени високи столчета с кожени седалки — празна редица от гарги, които с присмех наблюдаваха развълнуваната царевична нива.

Никълъс седна и си поръча някакво питие, просто така, от приличие. Не изпитваше никаква жажда, очите му все така наблюдаваха блясъка на ламето под мигащите светлини, невероятно високите токчета, призрачно бели от неоновото осветление под тях. Лицата на жените, които се завъртаха към него сред вихъра на танеца, бяха покрити с разноцветен грим. Рядко можеше да зърне обикновена плът — ръце, бедра, бюстове — всичко изглеждаше боядисано като кожата на гущер. Израженията на лицата им му напомниха за някои сцени от „Метрополитен“.

— Търсеше Джъстин, но в тази лудница опитите му бяха обречени на провал. Също както тогава, в Кумамото, когато искаше да открие Юкио… Врати се открехваха пред очите му, после светкавично се затръшваха.

После в съзнанието му бавно изплуваха думите на Сам. Какво значение има сегашното му състояние, след като знае какъв иска да бъде, какво точно иска? 1963 година отдавна е отминала, сега времената са други. Но той знаеше, че няма да се отърси напълно от своето минало, докато не го разбере докрай. Без това асимилация не може да има. Нищо друго не би задоволило „кужините“ — тези гладни призраци на миналото!

— Хей, защо стоиш? Хайде, ела да танцуваме, ела! — Беше тъмноока блондинка е лилава рокля от тънък креп, чието деколте разкриваше максимума от едрите й гърди.

— Не, не мисля, че…

— Козирог, нали? Инат… Всички козирози са инати… Но…

— Не съм дошъл да танцувам — обясни той и изведнъж се почувства глупаво. — Търся един човек…

— Не ме разбираш. Търся една жена…

— Е, и? — Тя хвана ръката му, върху лилаво лакираните й нокти се отразиха разноцветните светлини. — Ела да танцуваме, докато я търсим!

Той рязко се отдръпна.

— Не искаш ли да се повеселиш? — извика след него тя.

Той се изкачи на втория етаж, потънал в синьо-зелени сенки като тайнствена пещера. Усети как пулсът му влиза в синхрон с тътнещия ритъм на музиката, заливаща с щедрите си звуци въздуха така, както сеячът пръска зърно из нивата си.

Откри я на най-горния етаж, почти скрита зад извивката на стълбището. Наложи му се да почака няколко минути, тъй като тясната пътечка беше задръстена от подскачащи и виещи се тела.

Лицето й се скри зад гората от вдигнати ръце и поклащащи се глави и той пое по железните стъпала, прескачайки ги по две наведнъж. Стените бяха тапицирани с черна кожа, като странна затворническа килия, опушеното стъкло изглеждаше твърде крехко за тази височина. Какво би станало, ако някой се спъне и падне върху него чак оттук? Какво, а?

По черната тапицерия пробягаха жълти и червени светлини, избледняха и изчезнаха… После отново се завърнаха, този път сиви и неясни, като картината на стар и изтощен цветен телевизор.

Ето я. Беше в компанията на висок широкоплещест мъж с гладка черна коса и белезникавата кожа на пуерториканец. Носеше потник с изрисувана отпред червено-синьо-златна емблема на „Пойнт Биър“, плътно прилепналите му джинси бяха тъмночервени.

— Джъстин.

Главата й рязко се извъртя, светлина проблесна във виолетовата й зеница. Мълчаливо го гледаше. После партньорът й я завъртя и всичко изчезна.

— Джъстин.

— Какво искаш, човече? Не ми закачай мадамата и стой настрана, окей?

— Джъстин, погледни ме! — пристъпи напред той.

— Хей, човече! Хич не се опитвай!… Не чуваш ли, бе? Тя не иска и да те знае…