Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Докато от устата на Томкин се сипеха едри цифри, които представляваха нещо като полукодирана корпоративна стенограма, Никълъс наблюдаваше малкия предмет от метал и пластмаса между пръстите му. Те го въртяха като миниатюрен глобус, макар формата му да беше плоска — представляваше малък диск, мътно проблясващ на светлината.

Възможно е това малко електронно подаръче да се докаже ключът към всичко — към миналото, настоящето и бъдещето, помисли си той. Всичко може да приключи още тук, ако той го пожелае, разбира се. Ако го пожелае.

Отчаяно му се искаше решението да бъде негово и не на никой друг.

Чувстваше, че Сайго му е отнел цялата инициатива, усещаше се гол и беззащитен, просто защото не губеше предвидил хода на събитията. Сайго го водеше за носа, въртеше го в кръг, докато му се завие свят и започне да се киска, замаян като полуидиот. Това е техника на Го рин ношо… Как се казваше? А, да — „Да натискаш възглавницата“, т.е. да ограничаваш полезните действия на врага и да насърчаваш безполезните. Да го разхождаш така, сякаш си му сложил халка на носа, а когато го замаеш напълно, да нанесеш решителния удар.

— Къде беше? — попита Томкин и остави слушалката. В този час на нощта изглеждаше малко смачкан, лактите на кремавия му ленен костюм носеха трайни гънки, възелът на копринената вратовръзка беше разхлабен. Лицето му беше изгубило част от розовия си блясък, който успяваше да поддържа през по-голямата част от денонощието, изглеждаше подчинено на някакво неспокойно примирение, което обаче беше далеч от каквото и да било отчаяние. Бръчките в ъгълчетата на очите му го правеха да изглежда малко по-човечен и нищо повече. Кой ли е истинският му образ, запита се Никълъс, после кратко отвърна:

— В китайския квартал.

Томкин изръмжа и се размърда във високия си стол, пръстите му тромаво пробягаха по електронни пулт за управление — сякаш гръцки селянин опипва зърната на броеницата си.

— В китайския квартал, а? Бас слагам, че си бил заедно с оня мръсник Кроукър!

Очите му — късчета син лед, се втренчиха безмилостно в лицето на Никълъс. Очи на моряк, помисли си Никълъс. Очи на човек, който познава всички коварни трикове на вятъра и вълните, на човек, който притежава невероятно чувство за оцеляване и, подобно на Крузо, би се добрал до своя пустинен остров въпреки загубата на кораб и екипаж. А там, без да се отчайва от самотата, отново би изградил живота си.

— Не се сприятелявай с това ченге, предупреждавам те съвсем приятелски. Чакам го само да си покаже носа на сантиметър отвъд закона и ще го смачкам!

Никълъс си спомни какво му беше разказал Кроукър за Гелда и се усмихна в себе си. Как ли ще реагира Томкин, когато разбере, че дъщеря му се среща с Кроукър? Вероятно ще получи апоплектичен удар!

— Нямам представа защо този копелдак се е заял е мен! Втълпил си е, че съм убил Анжела Дидион просто защото известно време сме се забавлявали!

Никълъс продължаваше да гледа мазолестите му пръсти, които потъркваха електронния чип.

Томкин презрително изсумтя през нос и заприлича на раздразнен жребец.

— Тая кучка доста си хойкаше, да я вземат мътните! — продължи той. — Често със съвсем непознати, които забираше направо от улицата. Ей така — хоп и готово! Но не забираше само мъже, знаеш… Беше откачена, напълно откачена! Ако знаех, че е прикрита лесбийка, нямаше да… — Ръката му ядно пресече въздуха: — Майната й! Добре се прикриваше, но всичко вече е свършено, поне за мен… Само че това ченге няма да ме остави на мира! Стиснал е кокала като бясно псе и не го дава на никого!

— Върши си работата.

— Не си върши проклетата работа! — изрева Томкин. — И точно там е въпросът! Случаят Анжела Дидион е приключен за цялата шибана нюйоркска полиция, с изключение на Лю Кроукър! Какво си въобразява тоя тип? Че е получил прозрение свише? Нищо подобно, мога да те уверя… Разбрах му номера — обича да си гледа името из вестниците! — Тялото му започна да се върти наляво-надясно заедно с подвижната седалка на стола, обзето от прилив на неудържима енергия. — Жадува за слава мръсникът, но с мен ще му приседне! Такъв урок ще му дам, че цял живот няма да го забрави! — После се осъзна, изостави гневния си монолог и се извърна към Никълъс: — Какво става с онзи тип, нинджата?

— За него съм дошъл да говорим. До този момент той командва парада. Мисля, че е време да си разменим ролите. Имаме шанс да го сторим, ако поставим под свой контрол бойното поле. С други думи — да бъдем там преди него.