Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Няма да се върне — успокои я Никълъс. — Вече е заличил следите си.

Наложи им се да излязат обратно през главния вход. Без видимост и радиовръзка не посмяха да последват беглеца по аварийната стълба. Отдолу се разнесоха няколко изстрела, приглушени от дебелите стени.

На стълбището лаеше куче, на долния етаж някой беше усилил телевизора си докрай, вероятно за да заглуши външната шумотевица.

— Господи! — простена Кроукър, докато се спускаха надолу по стълбите и той продължаваше да търка зачервените си очи. — Каква проклета бъркотия!

В мига, в който стъпиха на тротоара и тя обви лепкавият въздух на душната нощ, иззад ъгъла прозвучаха нови изстрели. Хукнаха към пресечката, заобиколиха празната полицейска кола, която беше препречила улицата, и продължиха нататък.

Никълъс пръв видя труповете. Единият беше прострян на отсрещния тротоар, другият представляваше неясна купчина под металната паяжина на аварийната стълба. Той се закова на място и внимателно се огледа.

Кроукър профуча край него с револвер в ръка, видя първия труп и се закова на място. После бавно пристъпи към него, отпусна се на коляно и го обърна с лице нагоре. Моментално позна Делонг, при вида на локвата кръв под него лицето му застина в ужасена гримаса. Безуспешно се опита да намери пулса му, отказа се и вдигна изцапаната си с кръв ръка.

После, все така приведен, прекоси улицата и провери изстиващото тяло на Бингхамптън. Изправи се, пъхна револвера си в кобура, мина безмълвно край Никълъс и хлътна зад волана на патрулната кола.

Свърза се с диспечера и поиска да му пратят линейка и дежурен съдебен лекар. После обяви обща тревога в района, остави слушалката и се облегна на рамката на вратата със затворени очи. Никълъс бавно се приближи.

— Страхувам се, че отдавна е изчезнал — промълви той.

Кроукър премести главата си върху облегалката и простена:

— Те бяха най-добрият ми екип!

После очите му се разтвориха, юмрукът му се стовари с такава сила върху волана, че цялата кола се разтресе:

— Най-добрият ми екип, дявол да го вземе! — После въздъхна и добави: — Сега съжалявам, че не те послушах! Не зная какъв е тоя тип, но…

— Лю! — прекъсна го с тих глас Никълъс. — Премести се оттатък, искам да поговорим, преди да ни погълне тълпата!

Кроукър любопитно го погледна и покорно се премести на дясната седалка. В далечината зави сирена, звукът й бързо се засилваше. Вероятно пристигаше линейката.

— Зная кой е нинджата.

Кроукър застина на място.

— Откога?

Никълъс изпусна въздуха от дробовете си, сякаш това щеше да му помогне да премахне тежестта от гърдите си. Смъртта днес се смесваше със смъртта в миналото, заплашваше отново да го погълне. Почувства се много тъжен и много уморен.

— Съвсем отскоро — отвърна тихо той. — Разбрах го на стълбището пред апартамента на А Ма.

— Ясно.

И душата му се отприщи. Разказа на Кроукър всичко, абсолютно всичко… Разказа му го с надеждата, че така ще пречисти душата си, най-сетне ще съумее да смъкне от гърба си бремето, което прекалено дълго мъкнеше.

— Нима искаш да кажеш, че този Сайго изобщо не преследва Томкин? — смаяно го изгледа Кроукър, когато Никълъс млъкна. — Нима искаш да кажеш, че преследва теб?

— И да, и не — уморено отвърна Никълъс. — Без съмнение ще премахне и Томкин, но мисля, че е приел задачата главно, за да се добере до мен. Само в тази светлина виждам смисъла на всичките тези убийства.

— Аз също, но цялата работа ми прилича на кърваво отмъщение.

— Тук става въпрос за чест.

— И ти си очаквал всичко това, нали? — Воят на сирената вече ги оглушаваше, откъм тухлените стени долитаха възбудени човешки гласове. — Не се ли страхуваше от…

Никълъс поклати глава и му отправи една бледа усмивка. Време е, каза си той.

— Готов съм, Лю — прошепна той. — Вече съм напълно готов! — Излезе от колата. Болеше го всяко мускулче по тялото, главата му пулсираше, сякаш стисната в менгеме. На няколко метра от тях спря синьо-бяла полицейска кола, следвана от линейката. Цялата улица започна да проблясва в бяло-червени потоци ярка светлина и изведнъж заприлича на входа към някакъв странен увеселителен парк. Никълъс се приведе към прозорчето и все така тихо добави:

— Аз също съм нинджа, Лю!

— Ник, почакай!

Но той вече бързаше край прииждащата тълпа и миг по-късно фигурата му се стопи в нощта.

— Сам?

Татко, Татко. Никога в живота си не беше произнасял тази дума, но сега тя изведнъж изплува в съзнанието му.